Джон Грийн - Вината в нашите звезди

Той сви рамене. Патрик продължаваше да говори, но накрая дойде време всички да се представим.

— Исак, може би днес искаш да започнем с теб. Знам, че се намираш в труден период.

— Да — отвърна Исак. — Казвам се Исак. На седемнайсет. И както изглежда, след няколко седмици ми предстои операция, след която ще остана напълно сляп. Не искам да се оплаквам, защото знам, че мнозина от нас са в много по-тежко положение, но все пак да останеш сляп, е доста гадничко. Въпреки че имам подкрепата на гаджето си. И на приятели като Огъстъс. — Той кимна към момчето, което вече имаше име. — Така че — продължи Исак, вперил поглед в ръцете си, които държеше свити една в друга, подобно на върха на индианска шатра. — Няма какво да се прави.

— Ние сме с теб, Исак — отвърна Патрик. — Хайде, нека го чуе от всички ни.

— Ние сме с теб, Исак — повторихме ние с монотонен глас.

После дойде ред на Майкъл. Той беше на дванайсет. Имаше левкемия. Винаги е имал левкемия. И се чувстваше добре. (Или поне на думи. Беше използвал асансьора.)

Лайда беше на шестнайсет и достатъчно хубава, за да привлече вниманието на готиното момче. Тя беше от редовните членове на групата и се намираше в дълъг период на ремисия от рак на апендикса, какъвто преди време дори не знаех, че съществува. Като всеки друг път, откакто посещавах групата за взаимопомощ, тя додаде, че се чувствала силна — което ми прозвуча като перчене, докато накрайниците, през които се процеждаше кислородът, гъделичкаха ноздрите ми.

Изслушахме още пет деца, преди да стигнем до него. Той се усмихна едва-едва, щом редът му дойде. Гласът му беше нисък, дрезгав и адски секси.

Казвам се Огъстъс Уотърс — каза той. — На седемнайсет. Преди година и половина прекарах остеосарком 3 3 Рак на костите, който най често засяга бедрената кост и другите дълги кости и в повечето случаи се среща при мъже на възраст между 10 и 30 години. — Б.ред. в лека форма, но сега съм тук по молба на Исак.

— И как се чувстваш? — попита Патрик.

— О, жестоко. — Огъстъс Уотърс се усмихна накриво. — Друже, возя се на скоростно влакче, което върви само нагоре.

Щом дойде моят ред, аз казах:

— Казвам се Хейзъл. На шестнайсет. Рак на щитовидната жлеза с метастази в белите дробове. Чувствам се добре.

Часът измина бързо: изброени бяха победите — спечелените битки в разгара на обречени на провал войни; надеждата беше сграбчена; семействата бяха възхвалявани и осъждани; постигнато беше всеобщо съгласие, че приятелите просто нищо не разбират; предложена беше утеха. Но ние двамата с Огъстъс Уотърс не обелихме нито дума, докато Патрик не каза:

— Огъстъс, сигурно искаш да споделиш страховете си с групата.

— Страхове ли?

— Да.

— Страх ме е да не бъда забравен — отвърна той без никакво колебание. — Както слепецът се страхува от тъмното.

— И това ще стане скоро — обади се Исак с нервна усмивка.

— Безчувствено ли прозвучах? — попита Огъстъс. — Понякога съм напълно сляп за чувствата на другите.

Исак се засмя, но Патрик вдигна предупредително показалец и каза:

— Огъстъс, моля те. Сега говорим за теб и за твоите битки. Спомена, че се боиш да не бъдеш забравен?

— Точно така — отвърна Огъстъс.

— Някой, ъъъ, някой иска ли да говори за това? — попита объркано Патрик.

От три години не съм била на училище в пълния смисъл на думата. Най-добрите ми приятели бяха родителите ми. Както и един писател, който не знаеше за моето съществуване. Така че бях доста срамежлива — и определено не бях от хората, които ще вдигнат ръка.

Въпреки това този път реших да говоря. Вдигнах неуверено ръка и Патрик ме подкани с нескрито задоволство:

— Хейзъл! — Сигурно смяташе, че излизам от черупката си. Че съм на път да стана част от групата.

Тогава се обърнах към Огъстъс Уотърс, който също отвърна на погледа ми. Очите му бяха толкова сини, че беше почти възможно да надникнеш през тях.

— Ще дойде момент — започнах аз, — когато всички ще бъдем мъртви. Всички ние. Ще дойде момент, когато на земята няма да има човешки същества, които да си спомнят за нечие съществуване и че видът ни изобщо е постигнал нещо. Няма да има кой да си спомня за Аристотел и Клеопатра, какво остава за теб. Всичко направено, построено, написано, измислено и открито ще бъде забравено, а всичко това — описах широк жест с ръка — ще отиде на вятъра. Този момент може да настъпи съвсем скоро или след милиони години, но дори да оцелеем след унищожаването на нашето слънце, човечеството пак няма да живее вечно. Както е имало време, преди организмите да развият разум, така ще има време и след това. И ако неизбежността на човешката забрава те тревожи, съветвам те да го преодолееш. Както правят всички останали.