Джон Грийн - Вината в нашите звезди

Аз: Ето, видя ли? Щях да знам това, ако имах фалшива лична карта.

Мама: Продължаваш да посещаваш групата за взаимопомощ.

Аз: Уфффффффффф.

Мама: Хейзъл, заслужаваш да имаш истински живот.

Това ме накара да млъкна, въпреки че не виждах как посещенията на групата за взаимопомощ се припокриваха с определението за „живот“. Независимо от това се съгласих да продължа — но едва след като си извоювах правото да записвам епизодите от СТМА, които щях да пропускам.

Посещавах групата за взаимопомощ по същата причина, поради която навремето позволявах на медицински сестри с едно нищо и никакво осемнайсетмесечно образование да ме тровят с химикали, носещи екзотични имена: исках да зарадвам родителите си. На този свят има само едно нещо, което е по-гадно от това да умреш от рак, когато си на шестнайсет, и то е да имаш дете, което умира от рак.

Мама спря на кръглата алея пред църквата в 4,56. За да убия времето, се престорих, че оправям кислородната си бутилка.

— Искаш ли аз да я нося?

— Не, няма нужда — отвърнах аз. Зеленият резервоар с цилиндрична форма тежеше само около два-три килограма и освен това разполагах с една малка стоманена количка, която ми позволяваше да го влача навсякъде подире си. Резервоарът подаваше по два литра кислород на минута посредством канюла — прозрачна тръбичка, която се разделяше на две точно под брадичката ми, извиваше се зад ушите ми и накрая се събираше отново в ноздрите ми.

Тази машинария ми беше необходима, тъй като белите ми дробове не ги биваше особено в това да си вършат работата.

— Обичам те — каза ми тя, щом слязох от колата.

— И аз те обичам, мамо. Ще се видим в шест.

— Да си намериш приятели! — додаде тя през спуснатия прозорец, докато се отдалечавах.

Не исках да използвам асансьора, тъй като в групата за взаимопомощ използването на асансьора се смяташе за мярка, към която прибягваш едва в Последните дни, така че се качих по стълбите. После си взех бисквитка, сипах си лимонада в една хартиена чаша и се обърнах.

Едно момче се взираше втренчено в мен.

Сигурна бях, че никога досега не съм го виждала. Под високото му, жилаво и мускулесто тяло пластмасовото детско столче, на което седеше, изглеждаше миниатюрно. Коса с цвят на махагон, права и къса. На възраст беше колкото мен, вероятно с една година по-голям, и седеше, опрял опашната си кост на ръба на стола, с ужасно неправилна стойка, пъхнал ръка в джоба на тъмните си джинси.

Извърнах очи от него, внезапно дала си сметка за собствените си неизчерпаеми несъвършенства. Носех стари джинси, преди време стегнати, но сега провиснали на най-различни странни места, а също и жълта тениска с името на група, която вече дори не харесвах. А и тази моя коса: бях с прическа тип паница, дори не си бях направила труда да се среша. Освен това бузите ми бяха нелепо издути като на катерица — страничен ефект от лечението. Имах тяло с нормални пропорции, което обаче завършваше с балон вместо глава. Да не говорим за дебелите ми глезени. При все това, когато хвърлих поглед към него, очите му бяха все така приковани в мен.

Тогава ми хрумна защо се наричаше контакт с очи.

Пристъпих в кръга и седнах до Исак, на две места от момчето. Отново се обърнах към него. Продължаваше да ме гледа.

Е, ще го кажа направо: беше готин. Когато някое неготино момче се взира неумолимо в теб, в най-добрия случай е просто неловко, а в най-лошия — форма на обида. Но когато момчето е готино… хм.

Извадих телефона си и кликнах, за да се покаже часът: 4,59. Кръгът се изпълни със злощастните тийнейджъри и тогава Патрик откри сбирката с молитвата за смирение: „Боже, дай ми смирението да приема нещата, които не мога да променя, куража да променя нещата, които мога, и мъдростта да различавам едните от другите“ 2 2 Смята се, че тази известна молитва за смирение е написана от американския теолог от немски произход Рейнхолд Нибур(1892–1971), чиито трудове за връзката между християнството и съвременната политика намират широк отглас в САЩ в средата на миналия век. — Б.ред. . Момчето продължаваше да ме зяпа. Усетих, че се изчервявам.

Накрая реших, че най-правилната стратегия ще бъде да отвърна на втренчения му поглед. Все пак момчетата нямат монопол върху зяпането . Така че аз се обърнах към него и докато Патрик разказваше за пореден път как се е простил с топките си, взирането премина в състезание по надзяпване. След известно време момчето се усмихна и отмести встрани сините си очи. А щом ме погледна отново, аз повдигнах вежди с изражението „Печеля!“.