Кийра Кас: Сирената

Джули ахна, гледайки как ръцете му треперят под тежестта на тялото му, макар и измършавяло. Той стисна очи, за да се съсредоточи и сякаш нареди на костите си да го вдигнат.

Чух Бен да повтаря под носа си:

- Хайде, хайде, хайде.

Когато Акинли, задъхан, все едно наистина беше пробягал цял маратон, почти се изправи на крака, той протегна ръка към мен.

Аз се опрях на нея безстрашно.

Облегнахме се един на друг, и двамата толкова слаби, че едва се крепяхме на краката си.

- Мислех, че повече никога няма да те видя изправен - проплака Джули.

С Акинли се обърнахме към нея, щастливи да видим сълзите от радост по лицето й.

- Добре съм, като се имат предвид обстоятелствата - увери я Акинли.

- Хубаво, но да не избързваме. - Бен дойде и му помогна да легне отново. Поолекна ми. Мислите още се блъскаха в главата ми, но тук се чувствах добре дошла, а и гласът на Акинли ме засищаше повече от всяка храна.

Подсмъркнах и избърсах с ръка няколкото търкулнали се по бузата ми сълзи. Тогава видях единствените следи, които онези момичета ми бяха оставили.

На едната ми китка беше написано Ти си Кален. На другата - Той е Акинли. Обърнах ръцете си и ги заоглеждах с надеждата, че имаше и още.

- Вижте - казах, протягайки ръце.

- Хубав почерк - коментира Бен.

Джули го плесна игриво.

- Стига де.

- Само това ли е? - попита Акинли.

- Очевидно. Знам само коя съм аз и кой си ти.

Вперих поглед в лазурните му очи и осъзнах, че нямам нужда от друго.

Докторите го нарекоха чудо. Ден след ден болестта, осакатила Акинли, напускаше тялото му. На нейно място се зараждаше хъс за живот и желание да навакса загубеното време.

След като всички се поуспокоихме след онази първа вечер, Джули намери една чанта на верандата, навярно оставена от трите момичета, които ме бяха довели до къщата им. Вече - освен надписите върху кожата ми - имах и две земни притежания. Първото беше пачка банкноти, която незабавно дадох на Бен и Джули като компенсация за това, че ме приютяваха в дома си. Повечето пари отидоха за медицинските сметки на Акинли и това ме устройваше. Не знаех дали съществува понятие, по-силно от „сродни души", изразяващо връзка, в която е трудно да се разграничим. Ако наистина имаше такова, то беше създадено за двама ни с Акинли.

Второто нещо в торбата беше бутилка с вода. Много странна вода - със син цвят, който беше едновременно тъмен и ярък, и преКалено гъста, за да се вижда през нея, но пропускаща светлината. Беше вечно студена, независимо от сезона, и в нея танцуваха ситни парченца от мидени черупки, които никога не се утаяваха на дъното.

Понякога спях с нея, макар че беше достатъчно ледена да ме събуди, ако я долепях до себе си нощем. Тя беше единствената ми връзка с живота, който бях водила, преди да се озова на верандата ни, и само Акинли обичах повече от нея.

Нещо ми нашепваше, че тази любов е важна, сякаш ако обичах водата, обичах себе си. И наистина беше така. Обичах укрепващото си тяло, обичах синеокия си другар по душа, обичах приемното си семейство.

Държах водата близо до сърцето си и обичах.