Кийра Кас: Сирената

- Не мисля, но ще си запиша - отвърна Миака. - Какво стана после?

Разказах им за книжарницата, за историята, която му споделих чрез езика на

глухонемите, за вкусния сладолед.

- Да сте яли с една лъжица случайно? - попита Падма. - Дали така не е погълнал част от течността, която Океана влива в нас?

Миака поклати глава.

- Ще го запиша, но не ми се вярва. Ако беше толкова елементарно, Елизабет щеше да е убила десетки мъже.

- Не са десетки! - възрази тя. - Но, да. Разменяла съм доста... телесни течности с мъже. И не съм първата. Но нищо подобно не се е случило.

- Откъде знаеш? - попитах. - Все пак никоя от нас не е имала достатъчно дълга връзка, че да бъде сигурна.

- Ами. - заекна Елизабет. - Веднъж срещнах един голям чаровник. Няколко месеца по-късно се върнах при него и си беше в идеално здраве.

- Добре. Документирано е. Знаете - подхвана колебливо Миака, - че Океана ще иска да научи за всичко това, нали?

Елизабет изръмжа при мисълта.

- Така. Какво друго?

Разказах им за краткия следобед в къщата му, за това, че Джули се радваше да им гостувам. а после и за срещата ни.

- А как си тръгна този път?

Умълчах се за момент. Мисълта за това беше почти толкова мъчителна, колкото болестта ми.

- Заведе ме в къщата си. Не у Бен, а в дома на родителите му. Някак си се беше досетил за мен. Не знам как е успял да навърже нещата, но усещаше, че в мен има нещо странно. И вместо да се уплаши, предложи да ме закриля. Помоли ме да остана, а аз внезапно реших, че е възможно. Така или иначе живеем сред хора, затова не виждах особена разлика. - Примигнах и сълзите се търкулнаха по бузите ми. - Тогава Акинли ме целуна. И това е. Просто съвършена целувка, неподвластна на времето. А след това, в момент на пълно безразсъдство, казах „Еха!".

Поклатих глава.

- Очите му помътняха и закрачи като зомби към Океана. Опитах да го спра, но той продължи да навлиза все по-надълбоко и по-надълбоко. Умолявах Я да го пощади, обещах да й доведа други жертви вместо него. Срам ме е да си призная,

но сигурно щях да го направя. Бях готова на всичко, за да запазя живота му.

Избърсах сълзите си, гузна, задето така лесно можех да жертвам чужд живот, за да спася неговия.

- Тя го пощади... не биваше да споделям с вас, но наистина го пощади. Отведох го до брега, целунах го и се върнах в Океана. Оттогава не съм го виждала.

- Хм - пророни Падма. - Значи. нищо особено, просто грешка.

Кимнах.

- Чакай малко... какво разправяше одеве за мълчанието? - попита Елизабет. -Не си ли говорехте за някакъв цитат, преди да вляза в стаята?

- В една книга пише, че мълчанието на сирените е по-смъртоносно от песента им, което звучи налудничаво, ако.

Тя вдигна ръка да ме спре.

- Ами ако това е разковничето?

- Какво?

- Мълчанието ти. - Звучеше крайно развълнувана, но аз присвих скептично очи. - Той може да е единственият човек на планетата, чул гласа на сирена и оживял. Ами ако това го убива? Мълчанието ти?

- Нямаше как да продължа да му говоря - отвърнах аз. - Това несъмнено щеше да го убие.

- Дори да е така - възрази Миака, стиснала тефтера си, - това не би обяснило защо и Кален боледува. Може да си въобразяваме.

Елизабет сви рамене.

- И все пак това е първата ни истинска следа.

Следен ужас осъзнах, че Акинли умира, че краят му наближава. Нашепваше ми го същата странна връзка, която ми беше подсказала, че е в Порт Клайд, а не в Маями, и която понякога ми носеше онова необикновено усещане за покой.

Стиснах очи, но вече не ми бяха останали сълзи. Тялото ми се разтресе от сухи вопли. Ако исках да спася Акинли, трябваше да побързам. Нишката, която ни държеше живи и свързваше душите ни, беше на път да се скъса. Не знаех дали краят на неговия живот значеше края на моя, но бях сигурна, че щом уж неуязвимото ми тяло може да пострада толкова, рано или късно ще загине.

- Още не разбирам - пророних дрезгаво. - Ако гласовете ни карат хората да се давят, защо мълчанието ми би навредило на Акинли?

Миака потри замислено очи.

- Не знам. Какво да правим?

- Може би трябва да започнем с Океана. Да Я разпитаме за гласовете и песента ни - сви рамене Елизабет, не по-малко обезсърчена от Миака.

- Ще дойдеш ли с мен? - помоли я Миака. - Ти предложи да тръгнем по тази следа. Може пък да й зададеш въпрос, за който аз не бих се сетила.

Елизабет кимна.

- Разбира се. Имаш ли нужда от нещо? - обърна се тя към мен.

- Не. Но ако имам, Падма е тук.

Падма се сгуши в мен.

- Винаги.