Кийра Кас: Сирената

- Какво има? Гладна ли си? Да не би да ти е лошо? - обсипа ме с въпроси тя, зарязвайки всичко останало заради мен.

- Ще прочетеш ли този разказ, ако обичаш? Кратък е, но нещо в него. -Подадох й тънката книжка и тя огледа корицата й. - Да ти хрумва нещо?

Тя я взе от немощните ми ръце и прочете разказа за отрицателно време.

- Как така мълчанието ни ще е по-смъртоносно от песента ни? - попита насмешливо тя.

- Именно.

Върна ми книгата.

- Все пак ще помисля по въпроса.

- Някакъв резултат с изкуството?

Тя изсумтя.

- Не. В общи линии ни представят или като демони, или като прелъстителки.

- Забелязах.

- А доколкото разбирам, никой не е оцелял след истинска среща със сирена, за да сподели наблюденията си.

- Все един оцелял трябва да има - изграчих аз, загръщайки се още по-плътно с одеялата. - Иначе как изобщо сме се появили в митовете?

- Е, който и да е бил този щастливец, при всички случаи е мъртъв от хиляди години и не е оставил след себе си повече от онова, което вече знаем.

Въздъхнах. Главата ми тежеше от уморителния ден и усещах как сърцето ми също вехне от изтощение.

Миака сложи ръце на раменете ми и топлината й беше толкова приятна, макар че си дадох сметка колко студена е моята кожа.

- Ще разгадая случая, Кален. Имам чувството, че сме много близо до отговора.

Кимнах, въпреки че не бях съвсем съгласна. Тревожех се, че времето на Акинли

изтича, човешкото му тяло беше много по-уязвимо от моето. А връзката ни ме караше да се питам какво ще стане с моето сърце, ако неговото спре да бие.

Елизабет дойде от всекидневната.

- Пълни глупости. Аз не съм човекоядец - обяви тя, кимвайки към телевизора.

- Е, ако само една от нас можеше да се опише така... - подхвана шеговито Миака.

Елизабет се подсмихна леко. Помагаше ми да знам, че можем да се шегуваме помежду си дори в такъв момент.

Усмихнах се колкото можах по-широко, което не беше много, и усетих остра болка в едното ъгълче на устата си. Докоснах го, за да притъпя щипането, а като отдръпнах ръката си, върховете на пръстите ми бяха яркочервени.

Вперих ужасен поглед в кръвта. Бяха смаяна от гаденето и високата температура, изумена от умората и болките. Но това ме накара да погледна тленността си право в очите. Не вярвах, че мога да кървя.

Момичетата се спогледаха тревожно. Никоя не знаеше какво да каже. Падма взе кърпа от кухнята и почисти ръката и устните ми, докато всички обмисляхме мълчаливо този нов удар.

- Какво пропускаме? - попита отчаяно Елизабет. - Какво ни убягва? Изгледахме всички филми, проучихме всички картини, прочетохме всички книги. Не знаем ли всяка история вече?

- Ами, не - отговори Падма, сякаш пропускахме нещо очевидно. - Аз не знам нейната. - Тя посочи към мен.

- И мен преобразиха също като теб - свих рамене. - Беше хиляда деветстотин трийсет и трета година и.

- Не, не - засмя се Падма. - Говоря за момчето. Какво точно се случи помежду ви? Как се запознахте?

- Той работеше в библиотеката във Флорида. Срещнахме се няколко пъти. Последния път направихме торта заедно.

- А после загубихте връзка?

Сведох очи.

- Харесвах го преКалено много. Когато осъзнах, че се влюбвам в него, разбрах, че е време да си тръгна за доброто и на двама ни.

- И?

- Завлякох момичетата от Маями в Поулис Айлънд. Малко след това ти дойде при нас. - Спрях да си поема дъх. Ставаше ми все по-трудно да дишам. - Мислех, че се справям добре, но ти видя какво се случи при следващото пеене, когато Океана взе круизния кораб със сватбеното тържество на борда. Не можах да го понеса. Цял живот си бях мечтала да стана булка като нея, а когато дойде време да я удавя в деня, който аз копнеех да преживея. дойде ми в повече. Затова реших да избягам от Океана и се озовах точно в Порт Клайд, родното място на Акинли. Имах чувството, че нещо дълбоко в мен ме е теглело натам. Не очаквах да го заваря в градчето, нито пък да ме посрещне на брега.

- Но не си прекарала много време с него. - Падма сложи лакът на коляното си и подпря глава, попивайки всяка моя дума.

Направи ми впечатление, че Миака е извадила тефтера си и записва всичко.

- Един ден. Малко повече от двайсет и четири часа.

- Добре - обади се Миака. - Разкажи ни всичко. В дома си ли те отведе после?

Отново разказах за Бен и Джули, как бяха отворили дома си за мен. Разказах

им как Акинли ни направи закуска и че той също като мен едва не е загинал заедно с родителите си.

- Дали пък не е това? - замисли се Елизабет. - Това странно съвпадение, което ви свързва?