Кийра Кас: Сирената

Протегнах ръце към сестрите си.

- Водете ме при Океана - казах им. - Моля ви.

Сестрите ми внимателно ме вдигнаха от леглото и ме пренесоха на одеяло до Океана. Потреперих в почти арктическия въздух и си помислих, че ако животът ни не се беше вгорчил толкова напоследък, несъмнено щях да предложа да се пренесем на някое по-топло място, с по-поносим за чезнещото ми тяло климат.

Времето ни изтичаше. От сестрите си знаех, че Акинли вече не може да напуска стаята си, а имах чувството, че и аз самата не бях далеч от същото. Единствената ми надежда беше, че ако Океана наистина осъзнае колко съм близо до смъртта, ще ни разкрие тайната си. Ако й беше известно нещо, което не бе споделила с нас.

Знаех, че аз съм единствената й грижа в момента. Акинли щеше да е косвената щета от грешката ми, но ако успееше да оправи мен, той не Я интересуваше. Но скоро щеше да разбере, ако вече не се беше досетила, че спасяхме ли моя живот, щях да намеря начин да споделя лека с него. Вече бях твърде уморена, за да пазя тайни от Нея.

- Ох! - изпищях, като потопиха краката ми в ледената вода. - Все едно ножове пронизват кожата ми!

Почакай.

Останахме на плажа, неподвижни и объркани. Как щяхме да се справим с това? Готово. Опитай отново.

Потопих крака, изненадана да открия, че водата беше станала хладка.

Така би трябвало да ти е по-добре.

- Ние да влезем ли? - попита Я Падма.

- Вие вървете - предложи Миака. - Аз ще крепя Кален.

Океана не проговори дълго време. Само почувствах тревогата й, докато прокарваше мислите на Падма и Елизабет през своите.

Не знаех, че толкова си се влошила. Не си идвала при Мен от доста време. Наистина ли долавях страх в гласа й?

Облегнах се на Миака, дишайки учестено като птичка.

- Умирам - казах й. - Чувствам се още по-зле.

- Няма да умреш - увери ме Миака. - Трябва да има нещо, за което още не сме се сетили.

О .

Усетих как преравя мислите ми, спомените ми за Акинли, които сега изплуваха на повърхността. Почти всичко от предишния ми живот вече тънеше в мрак, а този беше толкова дълъг, че не виждах смисъл да помня повечето неща. Но Акинли... всичко с него беше кристално ясно.

Тя почувства колко очарователен ми се беше сторил опитът му да говори с мен в библиотеката, как сърцето ми подскочи от радост, когато ме покани на танц под

онова дърво. Видя поредицата от съобщения в отдавна загубения ми телефон, как при първата ни раздяла мислите ми отново и отново се бяха връщали към него. Усети колко чистосърдечно ме беше приветствал в дома си, как ме беше разтопил, сядайки до мен в онази книжарница. Колко магическа беше първата ми целувка. Бог да ми е на помощ, дори сега бях запленена от красотата й -такова чудо трябваше да се изложи в стъклена витрина, за да му се любува цялото човечество.

И тъй като наистина не можех да го скрия, Тя почувства колко ми липсва. Усетих как се стряска от мъката, с която се борех заради сестрите си, заради Нея.

Не предполагах, че Миака плаче, докато не чух как си поема насечена глътка въздух. Тя поклати глава и покри устата си с ръка, а пръстите, с които подпираше гърба ми, се впиха силно в кожата ми за подкрепа.

- Миака?

- Съжалявам. През цялото това време те обвинявах, задето не можеше да се откъснеш от бремето си. А сега, когато изживявам чувствата ти... Кален, справила си се много по-добре, отколкото аз бих могла. Такава тежест носиш в сърцето си.

Падма се хвърли на скалистия бряг, изскачайки от водата, сякаш я гонеше чудовище. Свлече се на колене на около три метра от нас и зарида неудържимо. Елизабет също излезе от водата, но с бавни, немощни стъпки.

- Ще се върнем - обяви тя. - И двете не можахме да го понесем и просто трябва да си починем малко, докато мислите се разсеят. Не знам дали чувствата ти към Акинли наистина са толкова дълбоки, или Океана ги усилва, но дявол да го вземе.

Не. Изцяло нейни са.

Елизабет кимна, преКалено натъжена, за да направи повече. Потопи краката си във водата и заговори на глас заради нас.

- Защо просто не я пуснеш при него? - замоли се тя. - Той умира. Тя умира. Не могат да живеят заедно, само това им остава.

Не, Кален е Моя. Ще я излекуваме.

- Как? - попита Елизабет през сълзи. - Изчерпахме всички възможности.

- Моля те - подхванах аз и всичките ми бентове рухнаха, изливайки чувствата ми към Акинли до последна капка. - Вече знаеш какво изпитвам към него. Споделих всичко докрай с Теб. но нещо ми подсказва, че Ти криеш нещо.