Кийра Кас: Сирената

Не се сещах за подходяща дума. „Мил" говореше просто, че проявява необходимата човечност към околните. „Добродушен" не покриваше дълбоката му сърдечност към тях, дори в тежки за него моменти. Даже „съвършен" не го описваше точно, защото определено имаше своите недостатъци, а именно те, човешките му слабости, ме караха да го обичам още по-силно.

- Знаем. - Миака опря глава в моята, без да ми натежава.

Преглътнах.

- Не знам дали мога да говоря повече. Гласът ми се умори.

- Нищо чудно - отвърна гальовно Миака. - Раздаде го докрай. Единственият начин да.

Не.

- Но Ти каза, че.

Знам какво казах. Но имаме още време. Тялото и е по-силно от неговото.

Елизабет внезапно се опомни.

- Защо изобщо го обсъждаме? Той може да спаси нея, а тя - него. Трябва да я пуснеш.

Възможно е да греша. Ами ако я направя човек и гласът и не помогне? Тогава какво?

- Тогава ще прекара последните няколко дни или часове от живота си с човека, когото обича.

Тя няма да си го спомня. Възможно е само да им навредим.

Елизабет, видимо съкрушена, останала без нито една искра от обичайния си плам, закрещя яростно на водата:

- Колко по-лошо може да стане?

Ще е по-лошо за Мен!

Макар думите й да бяха недоловими за човешко ухо, за нас проехтяха в глухото небе, разтърсвайки дървета и скали.

Тя нямаше очи, не можеше да пролее повече вода, отколкото вече имаше, но въпреки това усетихме плача й.

Сама Съм. Няма други като Мен. Имам само вас, а вие Ме избягвате, когато ви се удаде възможност. И разбирам защо. Знам, че ненавиждате насилствената си служба за Мен. Но представяли ли сте си някога какво Ми е на Мен?

- Разбираме, че Ти е тежко! Наистина! - увери я пламенно Миака. - И ние носим същата тежест.

Не, вие само Ме храните. А Аз робувам, без да усетя ничия благодарност. Рядко се случва някоя от сирените Ми да помисли за Мен, ако не Съм я призовала. Толкова ли е егоистично, че искам да задържа единствената, която мисли за Мен, възможно най-дълго? Когато всички вие Ме напуснете, от Мен не остава и помен. А не съм готова да потъна в забвение.

Преглътнах. Чувствах се едновременно объркана и толкова обичана. Със спътника ми по душа отнемахме животите си заради раздялата ни, а в същото време ми се струваше така жестоко да изоставя Океана.

Състраданието на Миака се вля в Нея и всички ние също го почувствахме.

- Помисли за болката, която изпита, докато Кален си спомняше за любимия си. Твоята по-силна ли би била? Може би. Но не забравяй, че Кален направи каквото трябва. Напусна го. Стори точно това, което искаме от Теб сега, и то единствено за Твое добро.

Океана застина, стана почти неподвижна. Не позволих на думите на Миака да извикат надежда у мен. Дори да беше права, нямаше начин да се върна при него.

Падма, която досега бе стояла настрана, избърса очите си, доближи ни тихо и пъхна колебливо ръка в кротко плискащите се вълни.

- Кален ми каза, че Ти може да бъдеш майката, която заслужавам.

Така е!

- Но Ти заплаши да ме убиеш. Дори това не надхвърля жестокостта на майка ми, но и не ме подтиква да Те обичам.

Но Аз те обичам! Всички сте безценни за Мен.

- Тогава моля те - обади се Елизабет, - спри да ни отблъскваш с гнева си.

Как иначе да спечеля покорството ви? И бездруго виси на косъм.

Елизабет наведе глава.

- Винаги съм била малко непокорна. Не мога да се променя напълно. Но не всички сме като Ифама и другите момичета, които е трябвало да накажеш. Избрали сме да останем с Теб. Не сме избягали.

- И ако беше поговорила така с нас преди години, щеше да имаш няколко дъщери, готови на всичко да бъдат с Теб. - Докато говореше, Миака ме прегръщаше силно и цялата излъчваше надежда.

Само дето не можех да се съсредоточа върху нея, защото Океана ридаеше неутешимо, така изгубена в заблуждението си за нас, собствените й творения. Краката ми още бяха във водата, но потопих и ръката си.

- Не мисли, че няма да ми липсваш - обещах й. - Че не бих Те обичала, ако доживея края на седемдесетгодишната си присъда или ако умра утре.

Ще страдам по теб. Всеки ден.

- Знам. Но когато аз си отида, ще имаш сестрите ми. Вече те разбират.

Но скоро и те ще си отидат.

- Не и докато не научат новите сирени да Те обичат като нас.

- Аз бих останала по-дълго - заяви Миака.

Надникнах към нея с усмивка.

Тя сви рамене, леко смутена от признанието си.

- Наистина. Щастлива съм тук. С Теб.

- Аз също бих останала по-дълго - обади се Елизабет. - Всяко семейство се нуждае от поне един бунтар. Да не се самозалъгваме, ще Ти е скучно без мен.