Кийра Кас: Сирената

- Миличка, къде изчезна, за бога? Акинли се поболя от тревога. Всички толкова те мислехме.

Жената - Джули - взе одеялото от облегалката на дивана и ме зави с него. После сложи пръсти на китката ми и загледа часовника.

- Кой? - прошепнах сипкаво, стиснала одеялото. Те се спогледаха мълчаливо и по лицата им се изписа смесица от шок и тъга. - Извинете. Може ли малко вода?

Бен хукна към кухнята, а Джули клекна до мен и ме загърна отвсякъде с одеялото.

- Кален, помниш ли ме?

Поклатих глава.

- Момичетата ми казаха, че това е домът ми, но не те познавам.

- Какви момичета?

- Не се представиха. И избягаха, преди да отворите.

- Заповядай - върна се с чаша вода Бен.

Надигнах се и я изгълтах с прегоряло от жажда гърло.

- Така е по-добре.

Докоснах главата си, сякаш така можех да подредя мислите си.

- Не си спомня нищо.

Бен изсумтя.

- Е, поне този път говориш - рече жизнерадостно.

Присвих очи.

- Какво?

Джули долепи пръсти до устните си.

- Не знам как да ти обясня всичко това.

- Може би Акинли трябва да го направи - предложи Бен.

- Едва ли ще има достатъчно сили.

- Пфф - отрече шеговито Бен. - За нея ще намери.

Джули се съгласи с гримаса.

- Можеш ли да ходиш?

- Не мисля.

- Няма нищо. - Бен дойде и внимателно ме взе на ръце. - Станал съм много добър в носенето.

Джули изкачи стълбите пред нас, а коридорът след тях беше толкова тесен, че трябваше да долепя глава до рамото на Бен. Тя ни заведе до дъното му и почука тихо на последната врата. Светлината в стаята отвъд нея беше смътна и нещо жужеше монотонно.

- Ехо. Как се чувстваш? - попита ласкаво тя.

- Шегуваш ли се? - отвърна закачливо някой. Гласът му звучеше изтощен като моя. - Мога да пробягам цял маратон.

Нещо се раздвижи в гърдите ми. Сякаш досега бях държала дъха си под вода и дробовете ми едва осъзнаваха, че съм се показала на повърхността.

Тя се засмя.

- Водя ти гост. В състояние ли си за малко компания?

Човекът зад вратата си пое хриплива глътка въздух.

- Разбира се.

Джули кимна на Бен и той ме внесе в стаята, докато тя ми придърпваше стол.

- Благодаря.

Опитах се да не простена при сблъсъка със седалката. Бен загуби равновесие и не ме остави толкова внимателно, колкото искаше.

Най-накрая погледнах момчето в леглото. То лежеше настрани с тръбичка в носа и още една във вената на ръката му. Бузите му бяха хлътнали, а кожата му -призрачно бледа. Косата му навярно беше руса, но сега сивееше и не можех да определя точно цвета й. Единствената част от него, съхранила малко живец, бяха очите му, които плувнаха в сълзи, като ме видя.

- Кален?

Седях неподвижно на мястото си. И тримата ме наричаха с еднакво име, което донякъде звучеше като комбинация от Катлин и Елън и ме накара да повярвам, че наистина ме познават.

- Къде се загуби? Къде беше толкова време? Реших, че си мъртва.

Гърдите му се движеха учестено, мъчейки се да догонят устата му, която преливаше от думи.

- Ще й донесете ли химикалка? Моля? - Той вдигна немощно костеливата си ръка. - Трябва да знам.

- Химикалка ли? - попитах.

Очите му отново грейнаха.

- Ти говориш?

Вперих поглед в момчето, удивило се от една от най-основните човешки способности.

- Така изглежда - усмихнах му се аз.

Той се обърна по гръб и се разсмя от сърце, а ако съдех по сълзите на Джули, от доста време бе чакала да чуе смеха му отново.

- Колко си мечтаех за този звук. - Той ме загледа, безкрайно доволен, че бях в една стая с него. - Много се радвам, че си невредима.

Плъзнах поглед по хората, чиито имена току-що бях научила.

- Значи... значи наистина това е домът ми?

Акинли ме изгледа учудено, а после обърна поглед към Бен и Джули.

- Някакви момичета я оставили тук и й казали, че това е домът й. Само това си спомня. Не познава дори теб. - Джули избърса сълзите си в опит да се успокои.

Той върна погледа си към мен колкото можа по-бързо.

- Кален? Спомняш си ме, нали?

Втренчих се в лицето му, издирвайки нещо познато в него. Нямах спомен за момче с такава брадичка и толкова дълги пръсти, с рамене и устни като неговите.

- Името ти е Акинли, нали? - попитах.

Горкото момче. Съчувствах му от дъното на сърцето си. Очевидно вече си имаше достатъчно грижи и усещах, че последното късче надежда умира с тези ми думи.

- Да.

- Не си спомням да съм те виждала някога. Съжалявам.

Той стисна устни, сякаш преглъщаше надигащите се в гърлото му сълзи.

- Но. - добавих аз - ... гласът ти ми е познат. Познавам го като своя собствен. Акинли, това странно момче, чийто живот като че ли зависеше от тези ми думи, се надигна в леглото.