Кийра Кас - Сирената

Сред тъгата й проблесна малка искрица радост.

- Знаеш какъв беше животът ми преди Теб - намеси се и Падма. - Нямам никакво намерение да бягам от Теб.

- Готови сме да разпределим времето на Кален помежду си, ако си съгласна -предложи Миака, поглеждайки към Елизабет и Падма за потвърждение. И двете кимнаха.

- Ще поемем нейната присъда - съгласи се Елизабет. - На драго сърце.

Впих пръсти в каменистото й дъно, защото само така можех да си представя, че държа ръката й. Трябваше да Я уверя, че никога не е била сама. Усещах странен покой около Нея, сякаш обгръщаше с него всички нас, докато се опитваше да приеме новата истина.

Обещах ти, че никога няма да го убиеш с гласа си, че няма да отнема живота му. Не така очаквах да се развият нещата, но единственият начин да ти покажа колко те обичам е да спазя обещанието си. Само това Ми остана.

Мислите й затанцуваха, превръщайки се в действия.

Ще трябва заедно да планирате преобразуването. Предполагам, че е най-добре да го направим в близост до Мейн. Ще ви отведа там, когато сте готови.

- Ще се погрижа за всичко - зарече се Миака. - Ще се постарая нищо да не остане на случайността.

Вървете сега. Трябва да Се подготвя.

- Добре ли си? - попитах Я.

Ще бъда. Върви, скъпо момиче. Само това мога да ти дам. Най-сетне ще мога да ти покажа колко много те обичам.

Първото нещо, което усетих, беше глад. Имах чувството, че стомахът ми е хлътнал и липсата на храна ми причинява болка. Но дори тя ми се струваше някак чужда, сякаш се случваше само на другите хора, не на мен.

После усетих, че се поклащам. Движех се, но беше тъмно и не знаех нито къде се намирам, нито как ме пренасят. Със сигурност не използвах собствените си крака. Те, както и цялото ми тяло, бяха напълно изнемощели - имах чувството, че няма да ми се подчинят, дори ако се наложи.

- Ехо? - намерих сили да пророня.

Гърлото ми гореше, сякаш ожулено от солената вода. Едва успях да вдигна глава.

И видях как се движа. Три момичета ме носеха, две държаха тялото ми, а третото крепеше краката ми.

- Къде ме водите? - попитах със слаб, треперлив глас.

В същия момент осъзнах, че има и по-големи неизвестни. Не можех да си спомня как се казвам. Елън? Катлин? Никое от тези имена не звучеше правилно в главата ми. Не знаех къде е семейството ми, не знаех къде трябва да са. Дори не се сещах как се казват, нито как изглеждат, но имах чувството, че съм загубила нещо или някого.

Страхът ускори дишането ми. Инстинктите ме тласкаха да побягна, но едва държах главата си изправена.

- Моля ви, не ме наранявайте.

Никой не ми отговори.

Като наближихме една къща, започнах да се чудя дали това не е последната ми спирка. Прозорците светеха и гледката ме изпълваше с топло чувство, на което обаче нямах особено доверие. Простенах, докато ме качваха на верандата, макар че се движеха съвсем плавно, за да не ме друсат преКалено. Момичето от дясната ми страна, азиатска красавица с коса, черна като дрехите й, кимна три пъти и всичките ме оставиха внимателно на земята.

Надигнах се на лакти и дори от това движение се задъхах.

- Къде сме? Какво искате от мен? - прошепнах дрезгаво.

Момичето до краката ми, още една богиня с екзотично лице, погледна тъжно останалите, после и мен, сякаш се бях провалила в някакво изпитание.

- Много съм объркана - простенах. - Моля ви, кажете ми какво става? Последното момиче, прекрасно с буйната си коса, посочи към къщата.

- Това моят дом ли е?

Тя направи физиономия, очевидно несигурна какъв е отговорът. Азиатката докосна ръката ми, за да привлече вниманието ми. После кимна.

И докосна бузата ми, сякаш губеше нещо. Ръката й беше влажна. Момичето в краката ми долепи дланите си една към друга и ми се поклони. Последното разроши косата ми с усмивка.

После, без да кажат и дума, трите се изправиха и изчезнаха зад ъгъла на къщата.

- Почакайте! - провикнах се колкото можах по-силно. - Кои сте вие? Коя съм аз? Заплаках от ужас. Какво да правя сега?

Шумът явно привлече нечие внимание. Вратата се отвори широко и ярката светлина от къщата ме заслепи.

- Кален? - рече някакъв мъж. - Джули! Джули, бързо ела. Кален е тук!

- Помощ - промълвих аз. - Моля ви.

- О, слава богу! - извика жената, която се появи на прага. - Мислехме, че си мъртва.

- И почти сме били прави - каза тихо мъжът.

- Стига, Бен! Божичко. Да я вкараме вътре.

Той ме вдигна от земята, внесе ме в къщата и внимателно ме сложи на едно меко кресло.