Тахере Мафи - Възпламени ме

Аз съм пясъчен часовник.

Седемнайсетте ми години са рухнали и са ме затрупали вътре в мен. Чувствам краката си пълни с пясък и залепени един за друг, съзнанието ми прелива от зрънца колебливост, от невзети, нетърпеливи решения, докато времето изтича от тялото ми.

Малката стрелка на часовник ме потупва по рамото, едно и две, три и четири, шепне ми здравей, стани, изправи се, време е

да се събудиш

да се събудиш

— Събуди се — прошепва той.

Рязка глътка въздух и съм будна, но не ставам, изненадана съм, но не и уплашена, взирам се в така съкрушително зелените очи, които сякаш знаят твърде много, твърде добре. Ейрън Уорнър Андерсън е надвесен над мен, оглежда ме с тревожни очи, ръката му е спряла във въздуха, сякаш тъкмо се е канел да ме докосне.

Отдръпва се.

Вперва облещен поглед в мен, а гърдите му се надигат и спадат.

— Добро утро — допускам аз. Не знам дали мога да вярвам на гласа си, на часа и този ден, на думите, отронващи се от устните ми, и на тялото, в което живея.

Забелязвам, че е облечен в бяла риза, наполовина натъпкана в изненадващо неизмачканите му черни панталони. Ръкавите ѝ са навити над лактите му.

Усмивката като че ли му причинява болка.

Надигам се до седнало положение и Уорнър се отдръпва, за да ми направи място.

Затварям очи, за да потуша внезапната замаяност, и си налагам да остана неподвижна, докато чувството отшуми.

Уморена съм и изнемощяла от глад, но като изключим няколкото болезнени места по тялото ми, май съм добре. Жива съм. Дишам и мигам… и се чувствам като човек… и знам причината за това.

Поглеждам го в очите.

— Ти ми спаси живота.

Простреляха ме в гърдите.

Бащата на Уорнър пусна един куршум в тялото ми и още усещам отзвука от изстрела. Ако се съсредоточа, мога да изживея наново момента, в който се случи; болката: толкова силна, толкова нетърпима; никога няма да успея да я забравя.

Вдишвам уплашено.

Най-накрая усещам познатата чуждост на тази стая и мигновено ме обзема паника, крещяща, че се будя не там, където съм заспала. Сърцето ми препуска и се отдръпвам от Уорнър, блъсвам главата си в рамката на леглото, вкопчила пръсти в чаршафите, мъчейки се да не поглеждам към твърде познатия ми полилей…

— Спокойно… — казва ми Уорнър. — Всичко е наред…

— Защо съм тук? — Паника, паника, ужас замъглява съзнанието ми. — Защо си ме върнал тук…?

— Джулиет, моля те, не ти мисля лошото…

— Тогава защо си ме довел тук? — Гласът ми започва да пресеква и се боря да го укротя. — Защо си ме върнал в тази кланица …

— Трябваше да те скрия някъде. — Той въздъхва, вдига поглед към стената.

— Какво? Но защо?

— Никой не знае, че си жива. — Обръща се към мен. — Трябваше да се върна в базата. Да се преструвам, че всичко е постарому, а не ми оставаше много време.

Прогонвам страха си и заключвам вратата след него.

Оглеждам лицето му, анализирайки търпеливия, откровен тон на гласа му. Спомням си как снощи — трябва да е било снощи — лежеше до мен в тъмното, спомням си лицето му. Спомням си колко нежен беше, грижовен и мил… той спаси живота ми. Сигурно ме е донесъл до леглото. Настанил ме е до себе си. Той трябва да е бил.

Но когато поглеждам надолу към тялото си, откривам, че съм облечена в чисти дрехи, няма кръв, няма рани — нищо подобно, и се питам кой ли ме е изкъпал, кой ли ме е преоблякъл, и се опасявам, че това също е било дело на Уорнър.

— Ти ли… — Замислям се, докосвайки ръба на ризата, в която съм облечена. — Ти ли… ами… дрехите ми…

Той се усмихва. Взира се в мен, докато бузите ми не пламват и не решавам, че го мразя съвсем мъничко, после поклаща глава. Свежда поглед към дланите си.

— Не — отговаря накрая. — Момичетата се погрижиха. Аз само те пренесох до леглото.

— Момичетата — прошепвам замаяно аз.

Момичетата .

Соня и Сара. Близначките лечителки, и те бяха тук, помогнали са на Уорнър. Помогнали са му да ме спаси, защото той е единственият човек, който може да ме докосва, единственият човек на света, способен безопасно да преведе лечебната им сила към тялото ми.

Мислите ми горят.

Къде са момичетата какво се е случило с момичетата и къде е Андерсън, и какво става с войната и о, боже, къде са Адам и Кенджи, и Касъл, и трябва да ставам-трябва да ставам-трябва да ставам от леглото и да тръгвам