Тахере Мафи - Възпламени ме

Той вдига поглед.

— Тогава научих за теб. Чувах какви ли не истории, слухове — казва той. — И за пръв път изпитах надежда. Исках да се домогна до теб, да имам шанс да те проуча. Исках да те опозная и разбера отблизо. Защото колкото и да се бях лутал, ти беше единственият ми шанс да получа поне някакъв отговор за състоянието на майка ми. Бях отчаян. — Признава си той. — Бях готов да опитам всичко.

— Какво имаш предвид? — обръщам се към него аз. — Как е възможно човек като мен да помогне на майка ти?

Блесналите му от болка очи отново намират моите.

— Ще ти кажа как, скъпа моя. Ти не можеш да докосваш никого. А тя — въздъхва той — не може да бъде докосвана.

Немея.

— Чак сега започвам да разбирам болката ѝ — казва Уорнър. — Чак сега проумявам какво изживява. Благодарение на теб. Защото видях какво ти беше на теб… какво ти е на теб… да носиш такова бреме, да съществуваш с толкова сила в себе си и да живееш низвергната от околните.

Той обляга глава на стената зад себе си и притиска длани към очите си.

— И тя като теб — продължава Уорнър — навярно чувства, че отвътре е същинско страшилище. Но за разлика от теб тя няма други жертви… освен самата себе си. Не може да живее в собствената си кожа. Никой не може да я докосва, дори тя самата. Не може да отмести косата от челото си, нито да стисне юмруци. Бои се да говори, да мърда краката си, да протяга ръце, дори да заеме по-удобна поза в леглото попростата причина, че допирът на кожа в кожа ѝ причинява нетърпима болка.

Той отпуска ръце.

— Като че ли — продължава, борейки се да задържи гласа си спокоен, — топлината на контакта с човешко същество подклажда тази ужасяваща, унищожителна сила в нея, а тъй като тя самата е и източникът на болката, и потърпевшият от нея, нещо я възпира да отнеме собствения си живот. Вместо това съществува като затворник в скелета си, неспособна да прекрати страданието, което сама си причинява.

Очите ми парят толкова силно. Мигат бързо.

Толкова години наред си мислех, че животът ми е тежък, че разбирам какво е да страдаш. Но това… Това е нещо, което дори не мога да си представя. Дори не се бях замисляла, че е възможно да съществува по-измъчен от мен човек.

И се срамувам, задето изобщо някога съм изпитвала самосъжаление.

— Дълго време — продължава Уорнър — си мислех, че просто е… болна. Че някакво заболяване поразява имунната ѝ система, прави кожата ѝ свръхчувствителна и болезнена на допир. Предполагах, че с подходящо лечение рано или късно ще се възстанови. Не губех надежда — казва той, — докато накрая не осъзнах, че минават години, а промяна няма. Неспирната агония започна да унищожава психиката ѝ; и така дойде моментът, в който се отказа от живота. Позволи на болката да го превземе. Отказваше да става от леглото и да се храни редовно, спря да поддържа дори най-елементарна хигиена. Решението на баща ми беше да я упоява. Държи я заключена в онази къща, където само медицинската сестра ѝ прави компания. Вече е пристрастена към морфина и напълно е загубила разсъдъка си. Дори не знае кой съм. Не ме разпознава. А няколкото пъти, в които реших да ѝ спра лекарствата — казва той с понижен глас, — опита да ме убие. — Умълчава се за секунда и изглежда така, сякаш е забравил, че съм в стаята. — На моменти детството ми беше почти поносимо — продължава след малко, — макар и само заради нея. А баща ми, вместо да се погрижи за съпругата си, я превърна в нещо неузнаваемо.

Той вдига поглед, смее се.

— Винаги съм си въобразявал, че мога да намеря решение — казва. — Мислех, че ако открия корена на всичко, ще мога да направя нещо по въпроса, ще мога да… — Той замълчава. Прокарва длан по лицето си. — Знам ли. — Прошепва. Извръща очи. — Но никога не съм имал намерение да те използвам против волята ти. Идеята никога не ми се е нравила. Просто трябваше да играя театър. Както вече разбра, баща ми не одобрява борбата ми за излекуването на майка ми.

По лицето му се изписва странна, крива усмивка. Той поглежда към вратата. Засмива се.

— Никога не е искал да ѝ помогне. За него тя е просто отвратително бреме. Смята, че като я държи жива, постъпва изключително великодушно, за което аз трябва да съм му благодарен. Че трябва да съм доволен, задето имам шанса да гледам как майка ми се превръща в умопомрачена жена, чиято агония изпива всичкия ѝ разсъдък. — Той прокарва разтреперана ръка през косата си и я вкопчва в тила си. — Само че не бях доволен. — Казва тихо. — Вглъбих се в стремежа си да ѝ помогна. Да ѝ върна живота. И исках да го почувствам. — Проронва, впил очи право в моите. — Да разбера какво е да търпиш подобна болка. Исках да узная какво преживява всеки божи ден. Никога не съм се боял от допира ти. — Продължава Уорнър. — Дори го очаквах с нетърпение. Бях толкова сигурен, че един ден ще ме нападнеш, ще опиташ да се защитиш от мен; и го очаквах с нетърпение. Но ти така и не го направи. — Той поклаща глава. — В досието ти пишеше, че си необуздано, кръвожадно същество. Предполагах, че ще си същински звяр, готов да убие мен и хората ми при първата отдала се възможност, че ще трябва постоянно да те държим под око. Но ти ме разочарова с човечността си, с милосърдието си. С непоносимата си наивност. Отказваше да се защитаваш.