Тахере Мафи - Възпламени ме

Погледът му е отнесен, потопен в спомени.

— Не реагира на заплахите ми. Не даваше очакваните резултати. Държеше се като дръзко хлапе — казва той. — Не харесваше дрехите си. Не искаше да ядеш скъпата ни храна. — Той се засмива на глас и врътва очи, а аз внезапно забравям състраданието си.

Изкушавам се да го замеря с нещо.

— Беше толкова обидена — продължава той, — задето те накарах да носиш рокля . — Поглежда ме с блеснали от добронамерена насмешка очи. — Представи си само: готвя се аз да браня живота си от неконтролируемо страшилище, способно да убие човек с голи ръце … — Едва сподавя смеха си. — А ти ми правиш сцени заради чисти дрехи и топла храна. О — казва той, клатейки глава към тавана, — беше абсурдна гледка. Абсурдна, казвам ти, повече не се бях забавлявал никога през живота си. Не мога да ти опиша колко ми хареса. Обожавах да те вбесявам. — Признава си той с дяволит поглед. — Обожавам да те вбесявам.

Стиснала съм една от възглавниците толкова силно, че очаквам всеки момент да я скъсам. Впивам кръвнишки поглед в него.

Той се смее насреща ми.

— Умирах си от удоволствие — казва той с усмивка. — Гледах да прекарвам колкото може повече време с теб, преструвайки се, че те подготвям за бъдещата ти роля в щаба на Възобновителите. Беше безобидна и красива и вечно ми крещеше — казва с широка усмивка. — Боже, хулеше ме дори за най-маловажните неща. — Спомня си той. — Но нито веднъж не ми посегна. Нито веднъж, дори за да спасиш живота си.

Усмивката му посърва.

— Това ме притесняваше. Плашеше ме мисълта, че си готова да се жертваш само и само да не използваш силата си, за да се защитиш. — Поема си дъх. — Затова реших да сменя тактиката си. Трябваше да те принудя да ме докоснеш.

Изтръпвам, спомняйки си съвсем ясно онзи ден в синята стая. Когато ме дразнеше и манипулираше, а аз бях на косъм да го нараня. Най-накрая се беше досетил с какви думи да ме нападне, за да отвърна на удара.

И едва не го сторих.

Той килва глава настрани. От гърлото му се изтръгва дълбока, пораженческа въздишка.

— Но и това не подейства. И бързо започнах да се отдалечавам от първоначалната си цел. Така се вглъбих в теб, че забравих защо те бях довел в базата. Чудех се защо не поддаваше, защо отказваше да избухнеш, макар и да си личеше, че искаш. Но винаги, когато бях напът да вдигна ръце, се случваше нещо. — Поклаща глава той. — Случваше се нещо невероятно и ти най-сетне разкриваше частици от суровата си, необуздана мощ. Беше неописуемо. — Той спира. Обляга се на стената. — Но винаги отстъпваше в последния момент. Сякаш се срамуваше от себе си. Сякаш не искаше да дадеш воля на тези си чувства. Което ме принуди отново да сменя тактиката си. Опитах нещо различно. Нещо, което несъмнено щеше да те тласне към ръба. И да си призная, надхвърли очакванията ми. — Той се усмихва. — За пръв път изглеждаше истински жива.

Ръцете ми внезапно изстиват.

— Стаята за изтезания — прошепвам.

— Е, предполагам, че и така може да се опише — свива рамене Уорнър. — Ние обаче я наричаме симулационна стая.

— Принуди ме да изтезавам малко дете — казвам аз, усещайки как гневът и яростта от онзи ден се надигат в мен. Как да забравя постъпката му? Какво ме накара да сторя? Ужасните спомени, които ме принуди да изживея наново, и то само за негово развлечение. — Никога няма да ти го простя. — Озъбвам му се с язвителна горчилка в гласа. — Никога няма да ти простя за онова, което причини на малкото момченце. За онова, което ме накара да му причиня!

Уорнър свъсва вежди.

— Извинявай… какво каза?

— Готов си да жертваш живота на невинно дете ! — Гласът ми вече трепери. — В името на глупавата си игра! Как можа да постъпиш толкова отвратително? — Хвърлям възглавницата по него. — Извратено, коравосърдечно чудовище !

Възглавницата улучва Уорнър в гърдите и той я хваща, блещейки се насреща ми, сякаш ме вижда за пръв път в живота си. В следващия момент обаче пъзелът се нарежда в главата му и възглавницата се свлича от ръцете му и тупва на пода.

— О! — проронва бавно той. Стисва клепачи, мъчейки се да потисне усмивката си. — О, сега вече ще ме убиеш. — Казва и се разсмива открито. — Не знам дали ще го понеса…

— Какви ги дрънкаш? Откачи ли? — питам аз.

Усмивката не пада от лицето му, докато казва:

— Кажи ми, скъпа моя. Кажи ми какво точно стана онзи ден.

Стисвам юмруци, засегната от насмешливото му поведение, и цялата се треса от подновилия се в мен гняв.