Тахере Мафи - Възпламени ме

— Не е било истинско? — Не разпознавам собствения си дрезгав, шокиран глас. — Не е било истинско ?

Той ми се усмихва състрадателно.

— Сам проектирах основните елементи на симулацията, но хубавото на тази програма е, че е гъвкава и се пригажда към най-интуитивните реакции на войника. Използваме я за обучението на войници, които трябва да се преборят с дадени страхове или да се подготвят за особено сложна мисия. Можем да пресъздадем почти всяка среда — казва той. — Дори войници, които са наясно какво им предстои, забравят, че участват в симулация. — Той извръща очи. — Знаех, че ще преживееш същински ужас, но въпреки това ти го причиних. И наистина съжалявам, задето те нараних така. Но — продължава той, отвръщайки на погледа ми, — нищо от случилото се не беше реално. Гласът ми е бил само във въображението ти. Същото важи и за болката, звуците, миризмите. Всичко е било в съзнанието ти.

— Не искам да ти вярвам — казвам му с едва доловим шепот.

Той опитва да се усмихне.

— Защо според теб те накарах да се облечеш така? — пита ме. — Платът на онези дрехи беше обработен с химикал, реагиращ на сензорите в стаята. А колкото по-малко дрехи имаш по себе си, толкова по-лесно камерите следят телесната ти топлина, движенията ти. — Той поклаща глава. — Така и нямах възможност да ти обясня какво си преживяла. Исках да тръгна след теб, но реших, че трябва да ти дам време да се успокоиш. Глупаво от моя страна. — Челюстите му се стягат. — Изчаках, а не биваше. Защото, когато те намерих, вече беше твърде късно. Готвеше се да скочиш през прозореца само и само да се измъкнеш от мен.

— Не без причина — озъбвам му се аз.

Той вдига ръце в жест на отстъпление.

— Ти си ужасен човек! — избухвам, запращайки и останалите възглавници към лицето му, едновременно бясна и отвратена, и унижена. — Как можа да ме подложиш на такова нещо, при положение че си знаел какво съм преживяла, ти, глупав, арогантен…

— Джулиет, моля те — казва той, пристъпва напред, изплъзва се на една летяща възглавница, докато опитва да хване ръцете ми. — Много съжалявам, че те нараних, но наистина смятам, че си струваше…

— Не ме докосвай! — Отдръпвам се с яростен поглед, вкопчила ръце в рамката на леглото му, сякаш мога да я използвам за оръжие. — Заслужаваш пак да те прострелям заради всичко това! Заслужаваш… заслужаваш…

— Какво? — засмива се той. — Да метнеш още някоя възглавница по мен?

Блъсвам го силно, но щом не помръдва, започвам да го обсипвам с удари. Удрям го в гърдите, по ръцете, в корема, по краката — изобщо… докъдето се докопам, и повече отвсякога ми иска да не беше способен да поема силата ми, да можех да натроша всички кости в тялото му и да го накарам да се гърчи от болка в ръцете ми.

— Ти… себично… чудовище ! — Продължавам да засилвам зле насочени юмруци към него, без да осъзнавам колко ме изтощава напънът, колко бързо гневът ми се превръща в болка. Докато не идва момент, в който искам единствено да плача. Тялото ми трепери и от облекчение, и от ужас, най-сетне освободено от страха, че е причинило необратима вреда на едно невинно дете, но в същото време покъртено от мисълта, че Уорнър би ме подтикнал към нещо толкова жестоко. За да ми помогне .

— Много съжалявам — казва той, доближавайки се към мен. — Наистина, най-откровено съжалявам. Тогава още не те познавах. Не като сега. Вече не бих те подложил на такова нещо.

— Не ме познаваш — проронвам аз, бършейки сълзите си. — Мислиш си, че ме познаваш само защото си прочел дневника ми… некадърен, нагъл, крадлив задник такъв…

— А, да… по този въпрос… — Той се усмихва и с едно бързо движение на ръката си изважда дневника от джоба ми, моментално отстъпвайки към вратата. — Опасявам се, че не го бях прочел докрай.

— Ей! — възразявам аз и замахвам към него, докато ми се изплъзва. — Обеща да ми го върнеш!

— Нищо подобно — казва той кротко, пъхвайки дневника в джоба на собствените си панталони. — А сега, ако обичаш, почакай тук малко. Ще ти донеса нещо за ядене.

Още крещя по него, докато затваря вратата след себе си.

Падам назад върху леглото и от гърлото ми извира гневен звук. Мятам една възглавница по стената.

Трябва да направя нещо. Трябва да се раздвижа.

Трябва да довърша плана си.

От толкова дълго време съм принудена да се защитавам и да бягам, че в съзнанието ми често витаят заплетени, безнадеждни блянове за свалянето на Възобновителите от власт. Прекарах повечето от 264-те си дни в онази килия, фантазирайки именно за невъзможен момент като този: деня, в който ще ми се отдаде възможност да плюя в лицата на онези, които толкова време тъпчеха мен и всички останали отвъд малкото ми прозорче. И макар да ми хрумваха милион различни сценарии за безстрашна съпротива, никога не си бях представяла, че в действителност ще ми се предложи такъв шанс. Че ще имам силата, възможността и куража, необходими за целта.