Тахере Мафи - Възпламени ме

— Накара ме да облека глупави, оскъдни дрехи! После ме заведе в долните нива на Сектор 45 и ме заключи в някаква мърлява стая. Спомням си я много добре — казвам му, борейки се да запазя самообладание. — Имаше гнусни жълти стени. Стар зелен килим. Огромно огледало със стая за наблюдение от другата страна.

Уорнър вирва вежди. Дава ми знак да продължа.

— После… натисна някакво копче — насилвам се да кажа. Не разбирам защо започвам да се съмнявам в собствения си разказ. — И от пода заизникваха страховити метални шипове. Тогава… — поколебавам се, събирам сили — …в стаята влезе невръстно детенце. С превръзка на очите. И ти каза, че това бил заместникът ти. Че ако не го спася, и ти няма да го спасиш.

Уорнър ме наблюдава съсредоточено. Изучава очите ми.

— Сигурна ли си, че съм казал такова нещо?

— Да.

— Да? — Той килва глава настрани. — Да, със собствените си очи си ме видяла да го казвам?

— Н-не — отвръщам бързо, влизайки в защитен режим, — но имаше високоговорители… чувах гласа ти…

Той вдишва дълбоко.

— Ясно, разбира се.

— Чух те — натъртвам аз.

— И какво стана, като ме чу да го казвам?

Преглъщам сухо.

— Трябваше да спася момченцето, иначе щеше да умре. Не виждаше накъде върви и някой от шиповете щеше да го наръга. Наложи се да го взема в ръцете си и да го задържа някак, без да го убивам.

Кратко мълчание.

— И успя ли? — пита ме Уорнър.

— Да — прошепвам аз, недоумявайки защо ме разпитва така, при положение че всичко се беше разиграло пред него. — Но момченцето се скова. — Казвам аз. — За момент се парализира в ръцете ми. Тогава ти пак натисна онова копче и шиповете се скриха, аз го пуснах и той… той се разплака и се блъсна в голите ми крака. И запищя. И аз… аз толкова много ти се ядосах…

— Че разби бетонна стена — обажда се Уорнър с лека усмивка по устните. — Мина през бетонна стена с намерението да ме удушиш.

— Заслужаваше го — чувам се да казвам. — Заслужваше и по-лошо.

— Е — въздъхва той, — ако наистина бях сторил това, което твърдиш, че съм сторил, определено съм щял да го заслужавам.

— Как така "ако"? Знам какво направи…

— Така ли?

— Точно така!

— Кажи ми тогава, скъпа моя, какво се случи с момченцето?

— Моля? — Замръзвам, по ръцете ми се образуват висулки.

— Какво се случи с малкото момченце? — пита той. — Казваш, че си го оставила на земята. Но после си се заела да разбиваш бетонната стена, оборудвана с дебело, широко два метра огледало, без изобщо да се замисляш за невръстното детенце, което според теб е обикаляло из стаята. Не смяташ ли, че горкото е можело да пострада от такъв яростен, безразсъден изблик на агресия? Разрушила си бетонна стена, скъпа. Счупила си огромно стъкло. Не си се замислила къде падат бетонните блокове и нащърбените парчета, нито кого може да наранят. — Той замълчава. Гледа ме втренчено. — Прав ли съм?

— Не — прошепвам аз, докато кръвта се изцежда от тялото ми.

— Тогава какво се случи, след като си тръгна? — пита ме той. — Или не си спомняш тази част? Просто се обърна и си тръгна, а тъкмо беше унищожила стаята и ранила някои от хората ми; мен самия беше хвърлила на земята. Просто се обърна — повтаря той — и си тръгна.

Вече съм вцепенена от спомените. Вярно е. Така направих. Изобщо не се замислих. Просто знаех, че трябва да се измъкна оттам възможно най-бързо. Трябваше да избягам, да избистря съзнанието си.

— А какво се случи с момченцето? — настоява Уорнър. — Къде го остави, като си тръгваше? Видя ли го? — Той вдига вежди. — Ами шиповете? Направи ли си труда да огледаш пода, за да видиш откъде са се показали? Замисли ли се как е възможно да пробият килима, без да оставят дупки след себе си? Усети ли под стъпалата си разкъсвания, неравности?

Дишам тежко, мъча се да запазя спокойствие. Не мога да се изтръгна от погледа му.

— Скъпа ми Джулиет — казва тихо той. — В стаята нямаше никакви високоговорители. Тя е напълно шумоизолирана, оборудвана е единствено със сензори и камери. Това е симулационна стая.

— Не — прошепвам аз, отказвайки да повярвам. Отказвайки да приема, че съм грешала, че Уорнър не е чудовището, за което го смятах. Вече не може да си играе с истината. Не може да ме манипулира. Нещата стоят другояче сега. — Това не е възможно…

— Виновен съм — казва той, — задето те подложих на такава жестока симулация. Приемам тази вина и вече ти се извиних за действията си. Просто целях да те подтикна към свободна реакция и знаех, че подобна ситуация неизменно ще задейства тази част от теб. Но дявол да го вземе, скъпа — поклаща глава той, — трябва да имаш безумно ниско мнение за мен, ако смяташ, че бих отвлякъл нечие дете, за да гледам как го изтезаваш.