Тахере Мафи - Възпламени ме

— О.

Тишина.

— Да — потвърждава Уорнър.

Още тишина.

— Или — казвам аз — изчезвам оттук, намирам баща ти, убивам го и се справям с последиците сама.

Уорнър се опитва да пребори усмивката си, но не успява.

Свежда поглед и се позасмива леко, а после ме поглежда право в очите. Поклаща глава.

— Какво смешно има?

— Милото ми момиче.

— Какво?

— От доста време чакам този момент.

— За какво говориш?

— Най-сетне си готова — казва той. — Най-сетне си готова да се бориш.

В тялото ми се разлива същински шок.

— Разбира се, че съм готова.

Мигновено ме връхлитат спомени за бойното поле, за ужаса от смъртоносния изстрел. Не съм забравила приятелите си, нито новата си нагласа, решимостта си да постъпвам по различен начин от тук насетне. Да направя нещо значимо. Да се боря с цялото си сърце, без капка колебание. Каквото и да се случи, каквото и да открия, вече няма връщане назад. Няма други решения.

Не съм забравила.

— Продължавам напред, ако ще да умра.

Уорнър се изсмива на глас. Като че ли е напът да се разплаче.

— Наистина ще убия баща ти — казвам му — и наистина ще разгромя Възобновителите.

Той продължава да се усмихва.

— Ще го направя.

— Знам — казва той.

— Тогава защо ми се присмиваш?

— Не ти се присмивам — казва тихо той. — Просто се питах дали ще ти е нужна помощта ми.

— Какво? — Мигам бързо и не вярвам на ушите си.

— Открай време те уверявам — казва Уорнър, — че двамата ще сме отличен екип. Че само чакам да се почувстваш готова, да приемеш гнева си, силата си. Чакам този момент още от деня, в който те срещнах.

— Но ти искаше да ме използваш за целите на Възобновителите… искаше от мен да изтезавам невинни хора…

— Бъркаш.

— Моля? Какви ги говориш? Ти сам ми каза, че…

— Излъгах — свива рамене той.

Устата ми виси отворена.

— Има три неща, които трябва да знаеш за мен, скъпа. — Той пристъпва напред. — Първото е, че мразя баща си повече, отколкото някога ще си способна да проумееш. — Прокашля се. — Второто е, че съм безобразно егоистичен човек, който почти във всяка ситуация взема решения въз основа на собствените си интереси. — Той замълчава и свежда поглед. Позасмива се. — Никога не съм имал намерение да те използвам като оръжие.

Думите ми убягват.

Сядам.

Вцепенена.

— Това беше сложен план, предвиден единствено да заблуди баща ми — обяснява Уорнър. — Трябваше да го убедя, че ще си струва да инвестираме в човек като теб, че можем да те милитаризираме. И за да съм съвършено откровен с теб, до ден днешен не знам как успях. Идеята е направо абсурдна. Да вложим толкова време, пари и енергия в трансформацията на едно момиче, признато от всички за психопат, само и само за да я накараме да изтезава враговете ни? — Той поклаща глава. — Още от самото начало знаех, че ще са усилия, хвърлени на вятъра, пълна загуба на време. Съществуват къде-къде по-ефективни методи за извличане на информация от несъдействащи хора.

— Тогава защо… защо ти трябвах?

Очите му са разтърсващи с прямотата си.

— Исках да те проуча.

— Какво? — ахвам аз.

Той ми обръща гръб.

— Знаеше ли — казва толкова тихо, че трябва да напрегна слуха си, за да го чуя, — че майка ми живее в онази къща? — Поглежда към затворената врата. — Онази, в която баща ми те отведе? Където те простреля? Майка ми беше в стаята си през цялото време. Малко по-надолу по коридора от онази, в която държеше теб.

Когато не отговарям, Уорнър се обръща с лице към мен.

— Да — прошепвам. — Баща ти спомена нещо за нея.

— Така ли? — По чертите му пробягва тревога. Той побързва да прикрие емоцията. — И какво точно — подхваща, мъчейки се да звучи спокойно, — ти каза за нея?

— Че е болна — отговарям и се мразя заради трепета, който разтърсва тялото му. — Че я държи там, защото не можела да живее в комплексите.

Уорнър обляга гръб на стената, изглежда така, сякаш наистина има нужда от опората ѝ. Поема напрегната глътка въздух.

— Да — отвръща накрая. — Вярно е. Майка ми е болна. Разболя се съвсем ненадейно. — Очите му са съсредоточени в далечна точка от друг свят. — В детството ми си беше напълно здрава. — Казва той, въртейки нефритения пръстен около пръста си. — Но един ден просто… рухна. Години наред увещавах баща ми да потърси начин, да проучи има ли лечение, но него не го беше грижа. Сам трябваше да търся помощ, но с колкото и доктори да се свързах, никой не успя да я излекува. Никой — продължава той, останал почти без дъх, — не знаеше какво ѝ има. Живее в постоянна агония — казва той, — а аз винаги съм бил твърде голям егоист, за да ѝ позволя да умре.