Тахере Мафи - Възпламени ме

Чак тогава осъзнавам, че вече съм преполовила пътя до вратата.

— Трябва да се измъкна оттук.

Уорнър мълчи. Прави няколко внимателни стъпки в стаята, съблича сакото си и го окачва на облегалката на един стол. Изважда три пистолета от кобура на гърба си и бавно ги подрежда на масичката, върху която бях намерила тефтерчето си. Когато най-сетне вдига поглед към мен, по лицето му се е появила лека усмивка.

Ръце в джобовете. Усмивката се разширява.

— Къде отиваш, ангелче?

— Трябва да се погрижа за някои неща.

— Така ли? — Обляга едното си рамо на стената, кръстосва ръце пред гърдите си. Не спира да се усмихва.

— Да. — Започвам да се ядосвам.

Уорнър чака. Пронизва ме с поглед. Кимва веднъж, сякаш казвайки: "Давай тогава".

— Баща ти…

— Не е тук.

— О.

Опитвам да прикрия изненадата си, но вече не знам защо съм била толкова сигурна, че Андерсън ще е тук. Това усложнява нещата.

— Сериозно ли си мислеше, че можеш просто да излезеш от тази стая — пита ме Уорнър, — да почукаш на вратата на баща ми и да му видиш сметката?

Да.

— Не.

— На лъжата краката са къси — отвръща тихо Уорнър.

Стрелвам му гневен поглед.

— Баща ми го няма — повтаря Уорнър. — Тръгна към Капитола и взе Соня и Сара със себе си.

Ахвам ужасено.

— Не.

Уорнър не се усмихва вече.

— Те… живи ли са? — питам го.

— Не знам. — Свива рамене. — Предполагам, тъй като няма да са му от полза в друго състояние.

— Живи са? — Сърцето ми затуптява така бързо, че очаквам всеки момент да получа инфаркт. — Трябва да ги измъкна… трябва да ги намеря, трябва…

— Трябва какво? — Уорнър ме наблюдава изпитателно. — Как възнамеряваш да се добереш до баща ми? Как възнамеряваш да се пребориш с него?

— Не знам! — Вече крача нервно из стаята. — Но трябва да намеря момичетата. Нищо чудно да са единствените ми живи приятели на този свят и…

Млъквам.

Завъртам се рязко с изскочило в гърлото ми сърце.

— Ами ако има и други? — прошепвам, а ме е страх дори да се надявам.

Отивам до Уорнър.

— Ако има и други оцелели? — питам го с по-висок глас този път. — Ами ако се крият някъде?

— Не ми се вярва.

— Но има шанс, нали? — Отчаяна съм. — Ако съществува дори най-смътният шанс…

Уорнър въздъхва. Прокарва пръсти през косата по тила си.

— Ако и ти беше видяла опустошението, нямаше да говориш така. Надеждата ще те срине още повече.

Коленете ми започват да поддават.

Вкопчвам разтреперани ръце в рамката на леглото и дишам тежко. Вече нищо не знам. Не знам какво се е случило с Пункт Омега. Не знам къде е Капитолът, нито как да стигна дотам. Не знам дали ще успея да се добера до Соня и Сара навреме. Но не мога да се отърся от тази изненадваща, глупава надежда, че незнайно как и други от приятелите ми са оцелели.

Защото са силни и умни.

— От толкова време се готвят за война — чувам се да казвам. — Сигурно са имали някакъв резервен план. Скривалище…

— Джулиет…

— По дяволите, Уорнър! Трябва да опитам. Трябва да ми позволиш да проуча.

— Не е добре за теб. — Отказва да посрещне погледа ми. — Опасно е да се надяваш, че някой може да е оцелял.

Взирам се в силния му мъжествен профил.

Той оглежда ръцете си.

— Моля те — прошепвам.

Той въздъхва.

— Утре или вдругиден ще трябва да посетя жилищните комплекси, за да проверя как върви възстановяването на района. — Усещам напрежение в гласа му. — Загубихме много цивилни. — Казва той. — Прекалено много. Естествено, останалите граждани са наплашени и смирени, какъвто и беше планът на баща ми. Беше им отнета и последната капка надежда за въстание.

Напрегната въздишка.

— А сега редът бързо трябва да се възстанови — продължава той. — В момента разчистват телата от улиците и ги изгарят. Ремонтират пострадалите жилищни помещения. Задължават цивилните да се върнат на работа, прехвърлят сираците на други места, а останалите деца трябва да посещават училищата в секторите си. Възобновителите — продължава той — не дават време на народа да скърби.

Помежду ни се спуска тежка тишина.

— Мога да намеря начин да те върна в Пункт Омега, докато съм на посещение в комплексите — казва Уорнър. — Мога да ти покажа последиците от случилото се. И когато видиш всичко с очите си, ще трябва да направиш своя избор.

— Какъв избор?

— Трябва да решиш какъв ще е следващият ти ход. Може да останеш с мен — казва колебливо той — или, ако така предпочиташ, да ти уредя живот извън обсега на радарите ни, някъде на нерегулирана територия. Но в такъв случай ще живееш в изолация. — Обяснява тихо. — В никакъв случай не бива да те откриват.