Тахере Мафи - Възпламени ме

но

...само помръдвам и Уорнър ме хваща. Чувствам се замаяна, нестабилна, все още имам усещането, че краката ми са закотвени към леглото, и изведнъж ми става трудно да дишам, пред очите ми започват да танцуват светли точки, прималява ми. Трябва да стана. Трябва да стана.

Не мога.

— Уорнър. — Очите ми намират трескаво лицето му. — Какво се случва? Как върви битката…?

— Моля те — казва той, хващайки раменете ми. — Не бързай така, първо трябва да хапнеш нещо…

— Кажи ми …

— Не искаш ли да хапнеш първо? Или да си вземеш душ?

— Не — чувам се да отговарям. — Искам да науча на мига.

Една секунда. Две и три.

Уорнър вдишва дълбоко. Още милион секунди. Дясната му ръка е върху лявата, върти нефритения пръстен на малкото си пръстче отново и отново, и отново, и отново.

— Всичко приключи — казва той накрая.

— Какво?

Произнасям думата, но от устните ми не излиза звук. Вцепенена съм. Мигам сляпо с очи.

— Всичко приключи — повтаря той.

— Не.

Издишвам думата, издишвам чувството си за нереалност.

Той кимва. Не е съгласен с мен.

— Не.

— Джулиет.

— Не — казвам аз. — Не. Не. Не ставай глупав. — Казвам му. — Говориш врели-некипели. — Казвам му. — Не ме лъжи, дяволите да те вземат… — Но гласът ми вече е писклив и насечен, и треперещ… и… — Не — прошепвам, — не, не, не …

Този път успявам да стана. Очите ми бързо се пълнят със сълзи и мигат, мигат, но светът е просто петно пред тях и искам да се смея, защото си мисля колко ужасно, колко красиво е, че очите ни замъгляват истината, когато нямаме сили да я понесем.

Подът е твърд.

Знам го със сигурност, защото лицето ми внезапно се озовава притиснато в него, а Уорнър се опитва да ме хване, но ми се струва, че крещя и удрям ръцете му, защото вече знам отговора. Сигурно вече знам отговора, защото погнусата кипи във вътрешностите ми, смущава ги, но въпреки това задавам въпроса си. Лежа на земята, но някак продължавам да се препъвам и дупките в съзнанието ми се разтварят още повече, и се взирам в една точка от килима на няколко метра от мен, и не съм сигурна дали изобщо съм жива, но трябва да чуя отговора му.

— Защо? — питам.

Някаква дума, глупава и елементарна.

— Защо всичко е приключило? — питам го. Вече не дишам, дори не говоря, просто изпускам букви през устните си.

Уорнър не ме поглежда.

Гледа в стената и в пода, в чаршафите и в изпъкналите кокалчета на свитите си в юмруци ръце, но не и в мен, не и в мен… и следващите му думи са толкова, толкова тихи.

— Защото са мъртви, скъпа. Всички са мъртви.

Тялото ми блокира.

Костите ми, кръвта ми, мозъкът ми замръзват намясто, обзема ги внезапна, неконтролируема парализа, завладяваща така бързо тялото ми, че не успявам да си поема въздух. Хриптя, гълтайки дълбоки, напрегнати глътки кислород, а стените не спират да се въртят пред очите ми.

Уорнър ме придърпва в обятията си.

— Пусни ме — изпищявам, но само мислено, защото устните ми не функционират и сърцето ми е издъхнало, и съзнанието ми е отишло по дяволите, и очите ми… очите ми май кървят. Уорнър шепне успокоителни думи, които не чувам, и ръцете му обгръщат цялото ми тяло, мъчейки се да ми върнат самообладанието чрез физическа сила, но напразно.

Не чувствам нищо.

Уорнър ме клати напред-назад в прегръдките си, шепнейки утешително, а аз осъзнавам, че от гърлото ми се изтръгва горчив, оглушителен звук, жестока агония раздира тялото ми. Искам да проговоря, да възразя, да обвиня Уорнър, да го укоря, да го нарека лъжец, но не мога да пророня и дума, не мога да произнеса нищо друго, освен звуци, толкова окаяни, че ме карат да се срамувам от себе си. Изтръгвам се от хватката му, задъхана и превита надве, стиснала корема си.

— Адам. — Задавям се с името му.

— Джулиет, моля те…

— Кенджи. — Лицето ми е почти заровено в килима.

— Моля те, скъпа, нека ти помогна…

— Ами Джеймс? — чувам се да питам. — Той остана в базата на Пункт Омега… не искаха да го вземат…

— Всичко е унищожено — проронва бавно и тихо Уорнър. — Всичко. Изтезаваха някои от членовете на Пункт Омега, за да им издадат точното местонахождение на базата ви. После я бомбардираха.

— О, боже ! — Покривам устата си с длан и впервам немигващ поглед в тавана.

— Толкова много съжалявам — казва той. — Нямаш представа колко съжалявам.

— Лъжец — процеждам отровно аз. Кипя от ярост и злоба, но не ме е грижа. — Не съжаляваш изобщо.