Тахере Мафи - Възпламени ме

А сега…

Не остана никой друг.

Може да съм единствената оцеляла.

В Пункт Омега с радост следвах заповедите на Касъл. Нямах опит в нищо, а и още бях твърде уплашена, за да направя каквото и да било. Касъл вече се беше утвърдил като командир и имаше план за действие, затова избирах да вярвам, че знае какво прави, че всички край него си знаят работата.

Грешка.

Открай време съм наясно дълбоко в себе си кой трябва да е водачът на съпротивата. Отскоро чувството напира кротко в съзнанието ми, но винаги се боях да изрека думите. Трябва да е някой, който няма нищо за губене, а само битки за печелене. Някой, който вече не се бои от никого.

Не Касъл. Не Кенджи. Не Адам. Не дори Уорнър.

Аз трябва да съм водачът.

Чак сега обръщам внимание на облеклото си и осъзнавам, че навярно пак са ме облекли в някои от старите дрехи на Уорнър. Плувам в избеляла оранжева тениска и сиво долнище на анцуг, което едва не се свлича от ханша ми, когато се изправя. Опитвам да възвърна равновесието си, стъпвайки здраво на дебелия плюшен килим под босите ми крака. Навивам ластика на анцуга няколко пъти, докато не се закрепва на ханша ми, после събирам излишния плат на тениската и го връзвам на възел на кръста си. Имам смътното чувство, че изглеждам смехотворно, но прилепяйки дрехите по тялото си, като че ли си връщам поне малко от контрола върху ситуацията и не искам да го изпускам. Като че ли се съвземам поне малко, овладявам положението поне малко. Сега ми трябва само ластик. Косата ми е твърде тежка, вече имам чувството, че ме задушава, и умирам от желание да я вдигна от врата си. Всъщност умирам от желание и за душ.

Чувам вратата да се отваря и се завъртам рязко при звука.

Тъкмо съм се умислила и държа косата си с две ръце в импровизирана конска опашка, когато внезапно осъзнавам, че не нося бельо.

Уорнър държи поднос.

Гледа ме с немигащи очи. Погледът му минава по лицето ми, после се плъзва надолу по врата и ръцете ми, спирайки върху кръста ми. Проследявам го и откривам, че вдигайки ръце, съм надигнала и тениската, разкривайки част от корема си. И веднага разбирам защо ме наблюдава така.

Спомням си как обсипва с целувки тялото ми, как ръцете му обхождат гърба ми, голите ми крака, задната страна на бедрата ми, как пръстите му захващат ластика на бельото ми…

О!

Пускам ръцете и косата си едновременно и кестенявите вълни се разстилат тежко около раменете ми, по гърба ми, достигайки чак до кръста ми. Лицето ми гори.

Уорнър мигновено забива поглед в точка над главата ми.

— Май трябва да се подстрижа — казвам незнайно на кого, чудейки се защо изобщо го изричам. Не искам да се подстригвам. Искам да се заключа в тоалетната.

Той не отговаря. Отива до леглото с подноса и чак когато виждам чашите с вода и чиниите с храна, осъзнавам колко гладна съм всъщност. Не си спомням кога последно съм хапвала каквото и да било; живеех с енергийния заряд, който бях получила при лечението на раната ми.

— Седни — казва ми той, без да ме поглежда в очите. Кимва към пода и се настанява на килима. Аз сядам срещу него. Той избутва подноса към мен.

— Благодаря — казвам, залепила очи в храната. — Изглежда много апетитно.

На подноса има салата и ароматен разноцветен ориз. Картофи с подправки и малка порция задушени зеленчуци. Чашка шоколадов пудинг. Купа с прясно нарязани плодове. Две чаши вода.

Меню, каквото щях да погледна с пренебрежение по време на първия си престой тук.

Ако тогава знаех каквото знам сега, щях да се възползвам от всяка възможност, дадена ми от Уорнър. Щях да изяждам храната и да приемам дрехите без негодувание. Щях да трупам сили и да внимавам повече по време на обиколките ни из базата. Щях да се оглеждам за маршрути за бягство и да си търся причини да излизам на разходки из жилищните комплекси. А накрая щях да си плюя на петите. Щях да намеря начин да оцелея сама. И изобщо нямаше да повлека Адам със себе си. Нямаше да забъркам толкова много хора в собствената си каша.

Защо просто не изяждах глупавата храна?

Тогава бях уплашено, пречупено момиченце, съпротивляващо се по единствения известен му начин. Нищо чудно, че се провалих. Не бях с всичкия си. Бях слаба и ужасена, и сляпа за заобикалящите ме възможности. Нямах никакъв опит със скритите замисли и машинации. Не знаех как да общувам с околните — та аз едва разбирах думите в собствената си глава.

Плашещо е като се замисля колко съм се променила през последните няколко месеца. Чувствам се като коренно различен човек. Някак по-ловка. Определено по-силна. И за пръв път в живота си съм готова да разкрия гнева си.