Мелиса Круз - Целувката на змията

Ингрид държеше главата си изправена и не промени посоката си на движение. Донякъде това беше проява на инат от нейна страна. Защо да се връща? Беше стигнала дотук и почти беше прекосила парка. Не носеше много със себе си, имаше около двайсет и шест долара и малко дребни и с удоволствие би ги дала, ако крадецът я пусне по пътя й. Най-вероятно беше просто беден бездомник, който търсеше къде да пренощува.

Когато тя и странникът се приближиха, успя да го огледа по-добре на слабата светлина: странно малка глава за почти двуметровото тяло; мръсно лице; подутина или гърбица; тъмни блестящи очички; и дълго палто, което беше изпокъсано и протрито.

На няколко крачки от него можеше да настрои сетивата си и бързо да надникне зад повърхността и да разбере нещо за него.

Но не видя нищо. Ингрид се намръщи.

Докато се разминаваха, изведнъж странникът се завъртя настрани, втурна се към нея, сграбчи я и запуши устата й с ръка. Ингрид се опита да изкрещи, но в устата й имаше нещо — вероятно кърпичка, напоена с хлороформ — и се почувства сънлива. Усети тревожна суматоха около себе си, но не можеше да отвори очи, за да види какво се случва: чуваше суетящи се хора, които се движеха напред-назад и говорещи на непознат език. Опита да ритне с крака, да се бори с ръце, но тялото й не отговаряше на командите, които умът й му даваше. Не можеше да си спомни заклинание, което да премахне парализата и думичката се изплъзваше от ума й.

— Прав си. Това е Ерда — чу се глас. Имаше нещо успокоително в това да чуе старото си име. Или гласът беше казал Ингрид? Вече не знаеше какво бе чула и се предаде, защото се чувстваше твърде уморена, докато я дърпаха встрани от пътеката и я влачеха по боровите иглички и камъните.

Джоана Бошан седеше над мивката и миеше зеленчуците, които беше набрала от градината: сочни моркови, цвекло, пащърнак и ряпа, по които имаше буци кал. Беше опекла два пая с ревен, които изстиваха в старата фурна — един за семейството й и един за семейството на Грациела. Чудеше се дали Тайлър ще хареса острия и сладък вкус на ревена и се надяваше да го одобри. Вероятно момичетата щяха да мрънкат, докато похапват.

— Мамо! Пак ли пай? — би казала Фрея, докато Ингрид поклаща глава.

Къде са те всъщност?

Обикновено Фрея се прибираше, за да вземе гореща вана или през няколко дни приготвяше багажа си, за да нощува при Килиан на „Дракон“, но Джоана не я беше виждала от четири дни. Морето беше бурно напоследък и Джоана не можеше да си представи да спи на клатушкащата се лодка. Щеше да посъветва Фрея и Килиан да ползват една от многото стаи в имението Хевън, след като прекарват толкова много нощи заедно. Но вероятно голямата къща носеше твърде много лоши спомени.

Ингрид отново закъсняваше от работа. Джоана си спомни, че миналата седмица дъщеря й беше споменала за някакъв документ, който я беше развълнуван и никой не можеше да каже колко ще се забави, щом се е посветила на някакъв проект. Защо се тревожеше? Нейните момичета винаги са се грижили за себе си, така е било с векове. И само защото тази къща се беше превърнала в квартира, която посещават рядко, не значеше, че трябва да започне да се държи с тях като с бебета. Джоана приключи с почистването на зеленчуците и понечи да измие ръцете си, но забеляза още една странност в кухнята си. Малката черна китайска сапунерка с цветчета, която стоеше отдясно на мивката, беше изчезнала.

Цял ден беше така. Беше намерила тигани на горния етаж, във ваната, чаши във фурната, четката си за коса във фризера, а сега трябваше да издирва и сапунерката. Малки предмети бяха изчезнали безвъзвратно: пинцети от банята заедно с малки ножички, а по-късно и комплектът й за шиене. Да не би Грациела, ако използваше израза на Фрея, да изпробваше нови техники за чистене? Или ги беше изгубила? А това не беше присъщо за нея, защото тя беше стабилна, наблюдателна и прекалено внимателна (беше подредила червилата на Джоана от светли към тъмни с етикетите напред).

Дали някое от момичетата не си играеше с нея? Но защо? Логиката изключваше Фрея, която наистина напоследък беше разсеяна и не се беше появявала от няколко дни. Но пък тя винаги даваше знак на Джоана, че си е вкъщи с тананикането, с което влизаше през вратата, след което я прегръщаше и целуваше. И Ингрид не си падаше по злобните шегички. Ако тя беше ядосана на Джоана за нещо, едва ли щеше да си го изкара с криене на вещите на майка си.