Мелиса Круз - Целувката на змията

— Килиан, спри! — изплака тя, но той не помръдна, за да й помогне, докато висеше от парапета — Сериозна съм! Вдигни ме! — каза тя. — Не е смешно! — Чувстваше, че не може да диша и сърцето й биеше учестено.

След миг всичко свърши. Килиан я вдигна и я изправи, оставяйки тялото й да се плъзне по неговото, докато стъпи здраво на земята.

Тя го гледаше и изплашена видя маска вместо лицето му, очите му приглушени и скучни. „Какво се случи по дяволите? За какво беше всичко това?“

— Хайде, просто се шегувах — каза Килиан, изглеждаше загрижен, докато Фрея се отдалечаваше, сгушена в себе си, докато криеше лице между ръцете си. — Съжалявам — каза той, приближавайки, за да се облегне на раменете й и да зарови глава в основата на шията й. Можеше да почувства топлия му дъх върху кожата си, което я караше да настръхва. — Беше лоша шега, не осъзнах, че си изплашена. Обикновено си падаш по тези неща.

Гласът му беше толкова нежен и тя знаеше, че това все още е Килиан, нейният любим. Той никога не би я наранил, никога, знаеше го до мозъка на костите си. И той беше прав — обожаваше адреналина, обичаше опасните игри.

— Аз съжалявам — каза тя и се обърна с лице към него. Прокара ръце по наболата му брада и меките му устни. — Не зная защо се паникьосах.

На борда на „Дракон“ те бяха в леглото и Фрея гледаше към него с притворени очи. Килиан беше стиснал зъби, очите му бяха сънливи и влажни от приятното усещане, че правят любов. Силните му ръце направляваха ханша й, палците му притискаха таза й, докато тя се поклащаше върху него и лодката се задвижи в техния ритъм.

След това Килиан я целуна сънливо, но Фрея беше будна още дълго време заради нарастващото усещане за нещо нередно. Не можеше да се заблуждава. Тя беше видяла това, което беше видяла — и в бара, и на моста.

Беше погледнала в празните очи на Килиан и беше видяла в тях смъртта си.

Ингрид Бошан вървеше между рафтовете на Обществената библиотека на Норт Хемптън и тананикайки си, подреди няколко книги по пътя към сектора за деца. Беше облечена в елегантен тъмносин костюм и нови обувки с високи токове, а косата й беше прилежно прибрана в рус кок на тила. Почиваше си от реставрирането на чертежи от Едуардската епоха, открити в старинно бюро в рушащо се имение, дадено на търг в покрайнините на града.

Учебните занятия бяха приключили преди час и децата бяха започнали да се записват в библиотеката, а тийнейджърите да преглеждат най-новото „травмапорно“ (както Хъдсън наричаше новата мода в „тъмния“ жанр за тази възрастова група читатели), да учат в кабинките, а най-малките очакваха часа за четене на Табита. Табита имаше мелодичен глас и Ингрид смяташе, че беше пропуснала възможността да стане актриса; тя така добре задържаше вниманието на децата върху себе си. Ингрид искаше Табита да се чувства удобно, защото беше едва в петия месец от бременността си, а изглеждаше така, сякаш ще роди всеки момент.

Ингрид въздъхна с облекчение, след като огледа зоната за четене с еркерни прозорци, които гледаха към градината на библиотеката, зад която се виждаха брегът и разбиващите се сиво-зелени вълни. Един тийнейджър се беше излегнал на две големи оранжеви възглавници и на Ингрид и се наложи да потърси друга, по-малка за гърба на Табита. Момчето имаше пънкарска прическа и се беше навело над един от новите четци, които беше купила по настояване на Хъдсън.

— Не можем да изоставаме! Бъдещето е тук и ти трябва да си наясно с това повече от всеки друг — беше казал той, намеквайки за дарбата й.

Краят на лятното събиране на средства означаваше, че библиотеката вече не е на ръба на оцеляването и парите дори й стигнаха за закупуването на дузина от електронните устройства. Не можеше да си представи, че някой би се отказал от интимното преживяване с шумолящи между пръстите страници и бърз поглед върху цветните корици. Не разбираше удоволствието от четенето на скрап, но ако това бе нужно за съживяването на библиотеката, така да бъде.

Това, че предишният кмет беше умрял скандално — беше се обесил в долнопробен мотел след убийството на малолетно момиче, което го бе отхвърлило — наистина беше тъжен и трагичен факт — но въпреки всичко беше основната причина за спасяването на любимата на Ингрид библиотека, нейния втори дом, нейното убежище. Това беше добрата страна на случилото се. Трагедията доведе след себе си млад и интелигентен кмет — Джъстин Фронд, който искаше да опази малкия град от големите вериги и предприятия. Той дори пожела да включи сградата на библиотеката в списъка с исторически забележителности.