Мелиса Круз - Целувката на змията

— Задава се голям товар! Пазете се! — избоботи Хъдсън, който направляваше Табита през стаята за четене с ръка, сложена на гърба й, а другата на китката й.

— Хъдсън! — смъмри го Ингрид, която подреждаше възглавниците в спретнат полукръг към стола на Табита.

— Е, вярно — каза Табита, — но все още имам два крака и мога да ходя, Хъдсън! — Лицето й беше закръглено, а бузите й зачервени. Бременността я подмладяваше, изглеждаше по-жизнена, а русата й коса беше станала по-блестяща. Не можеше да спре да яде и си взимаше два обяда — просто за всеки случай. — Зная. Ставам толкова голяма.

Хъдсън оправи възела на лилавата си вратовръзка, оглеждайки Табита. Сложи върха на показалеца си между устните си и захапа нокътя му.

— М-м-м…

— За бога, бременна е — сряза го Ингрид.

— По-тихо, в библиотека си, Ингрид — напомни й той. — Щях да кажа, че е прелестна.

Тримата приятели се засмяха.

— Както и да е, Таб, ще свалиш излишните килограми много бързо, щом започнеш да… Как му казвахте на това? — той щракна с пръсти, търсейки думата.

— Кърмене…? — попита несигурно Ингрид.

— Да, това! — повдигна веждата си. — Изгори тези калории, скъпа! — Хъдсън се завъртя на петите си и ги остави да завършат приготовленията за часа за четене.

Ингрид чувстваше умора, докато набираше кода на алармата, за да заключи библиотеката. Часовете след училище бяха много неспокойни и тя беше останала до късно, за да работи върху новата великолепна скица. Плюс това, тя беше възобновила вещерския час или т.нар. „консултантски услуги“, всеки делничен ден от дванайсет до един часа на обяд. Вместо ценоразпис имаше списък с различни възможности за дарения. „Спонсорирайте идването на вашия любим автор в обществената библиотека на Норт Хемптън“, пишеше в надписа. „Предните колони на сградата и градината от XIX век имат нужда от вашата помощ!“ Беше се върнала обратно към магиите и този път не трябваше да се крие. Намираше го за удовлетворяващо. Да помага на хората с магията си я караше да се чувства освежена и ободрена. Ингрид правеше това, което зависеше от нея. Нали е научно доказано, че и най-малкият акт на добрина удължава живота на хората? Тя така или иначе ще живее вечно, но имаше тръпка в това да е от полза на някого. Но днес спешните случаи бяха един след друг и имаше нужда да се прибере у дома.

Ингрид пресече улицата и мина през близкия парк, закопчавайки яката на вълненото си палто. Въздухът беше мразовит и вятърът се беше засилил. Есента най-сетне бе дошла. Беше тъмно и в парка, пълен с борове, кленове и вечнозелени дъбове заедно с тук-там поставените пейки и лампи, се забелязваха танцуващи сенки най-вероятно от клоните, повдигани и задвижвани от вятъра.

По-бързо беше да мине през парка, отколкото да го заобиколи, после напряко към плажа и наляво по малка алея, която водеше към къщата на Джоана. Ингрид винаги минаваше по този път, но сега се поколеба.

Укори се, че е такава бъзла само защото беше по-тъмно от обикновено и че беше помислила да помоли Оскар да я изпрати до вкъщи. Най-вероятно грифонът се беше сгушил в ъгъла пред къщата и издаваше хъркащи звуци. Вършила бе много по-страшни неща от това да мине през парка на това тихо и спокойно градче.

Въпреки всичко, Ингрид се стегна, когато навлезе в него и пое по малката алея. Забърза темпото, когато дърветата около нея се разшумяха. Всичко наоколо беше толкова слабо осветено, а тракането от токчетата й се чуваше толкова високо. Чу стенание и скърцащ звук, но облекчено въздъхна, когато разбра, че идва от детската площадка пред нея — най-вероятно вятърът блъскаше някоя люлка.

Когато приближи към зоната за игри, на Ингрид й се стори, че видя нещо, макар да беше трудно заради черните гумени постелки на земята и мъждукащата светлина от лампата. Изглеждаха като няколко детски силуета на катерушките и люлките. Беше странно деца да играят по това време на нощта. Малкото родители, които познаваше в Норт Хемптън, следяха стриктно за ранното лягане на децата си. Порив на вятъра мина през дърветата и Ингрид чу шепот, тропот от стъпки… или просто чуваше шумоленето от боровите иглички и листа и го бъркаше с друго. Може би чуваше и виждаше неща, които не бяха там.

Щом се приближи до уличната лампа разбра, че площадката е празна и люлките се люлеят сами. Въздъхна с облекчение. Беше толкова притеснена от скърцането, че пропусна да види дрипавия силует на метри пред нея, който тромаво приближаваше. Дъхът й секна и веднага се сети за информацията от местните новини, която предупреждаваше жителите на Норт Хемптън за увеличаването на броя на обирите. Нищо чудно, че се беше поколебала дали да мине напряко: новината беше минала покрай ушите й и подсъзнателно я е тревожила. Би могла да се обърне и да изчезне, но с тясната пола и високите токчета не можеше да бяга. Страховитата фигура продължаваше да се клатушка към нея, спирайки от време на време на алеята с особена, несигурна стойка.