По дяволите, трябваше ли този мъж да бъде толкова привлекателен? Фрея смяташе, че е имунизирана срещу подобни неща. Но Килиан е като клише, което се описва като висок, тъмен и неотразим. Тя мразеше наперени, арогантни типове, уверени, че жените съществуват единствено и само, за да удовлетворяват сексуалните им желания и потребности. И Килиан принадлежеше към най-лошите разновидности на тези типове. Той яздеше своя „Харлей“ напред и назад с коса, разрешена и летяща зад гърба му. И очи, в които тлееше огънчето на съблазнението — немислими и завладяващи, от които не можеш да се откъснеш просто ей така. Но в тях имаше и още нещо — интелигентност и разбиране. На Фрея й се струваше, че когато Килиан я гледа, знаеше коя е тя и на какво прилича — вещица, богиня. Същество, което не принадлежи на този свят, но също така е и неотделимо от реалността. Жена, която не само трябва да бъде обичана, но от която трябва да се опасяват и която трябва да боготворят.
Фрея отмести очи от вазата и откри, че Килиан все още гледа към нея. Сякаш през цялото време е очаквал точно този миг. Продължавайки да я наблюдава, той й кимна с глава, насочвайки се към близката врата. Наистина ли? Точно тук? Сега? В дамската тоалетна? Това беше поредното клише, подобно на неговия „Харлей“ и поведението му на „лошо момче“! И тя наистина ли възнамеряваше да влезе в дамската тоалетна с друг мъж — братът на своя жених, за бога, и то точно на годежа си?
Да, щеше да го направи. Фрея вървеше като зашеметена към мястото на срещата, след което затвори вратата зад гърба си и зачака. В огледалото видя лицето си — зачервено и сияещо. Беше щастлива, екзалтирана и толкова развълнувана, че не знаеше какво да прави със самата себе си. Къде е той? Нима я караше да чака? Килиан Гарднър изглежда знаеше какво да прави с безсрамните жени.
Дръжката на вратата безшумно се завъртя и той се плъзна вътре — леко и гладко като нож, разрязващ масло, и моментално заключи след себе си. Устните му се извиха в хищната усмивка на победител.
— Ела тук! — прошепна Фрея. Тя беше направила своя избор и не искаше да чака нито секунда повече.
И в този момент в средата на залата кичестите розови рози във вазата избухнаха в пламъци.
Стара мома. Неудачница. Презряла круша. Ингрид Бошан знаеше мнението на околните за нея. Много пъти беше ставала свидетел как хората, навели глави един към друг си шепнат, прикрили уста с ръка. Особено когато тя минаваше през читалнята на библиотеката, връщайки книгите по местата им. За десетте години, през които работеше тук, Ингрид се сдоби едва с двама-трима приятели, които бяха сред постоянните посетители на библиотеката. Останалите жители на Норт Хемптън я намираха за прекалено строга и високомерна. Тя не прощаваше на сгрешилите и имаше навик да чете лекция за това, как трябва да се отнасят с книгите. Ако й върнеха книга с пречупено гръбче, скъсана корица или със страници, огризани от кучешки зъби, това неизменно пораждаше поредица от хладни упреци. Понеже библиотеката едва успяваше да свърже двата края, Ингрид настояваше постоянните й посетители да се отнасят внимателно с книжния фонд, намиращ се под нейно попечителство.
Разбира се, да мърмори на безгрижните читатели основно се налагаше на колегата й Хъдсън. А самата Ингрид, макар и първокласна библиотекарка обичаше да комуникира с посетителите и отдаваше предпочитание на „физическите“ аспекти на работата. Тя не прекарваше деня си седнала на бюрото в подреждане на старинни манускрипти и каталози. Ингрид обичаше да държи книгите в ръце, да усеща тежестта им, да глади страниците им, омекнали от разлистване, и да подлепя разлепените части. Когато минаваше през читалнята, можеше да наблюдава не само цялата библиотека, но и да следи както за безделниците, заспали между рафтовете, така и за младежите, прегръщащи се по тъмните ъгли.
Прегръдка. Каква странна дума? Не че някой вече се занимаваше с това. Съвременните тийнейджъри бяха преминали отдавна това ниво и бяха стигнали много по-нагоре, т.е. всъщност по-надолу. Впрочем, Ингрид харесваше младежите, посещаващи библиотеката. Те искаха последните постапокалиптични издания, с което предизвикваха усмивката й. Тя не се интересуваше с какво се занимават в своите уютни или неподредени домове или пък в автомобилите си. Ингрид прекрасно знаеше какво значи да си млад, влюбен и да не се страхуваш от нищо. Та нали в края на краищата живееше с Фрея. Но библиотеката не е спалня или мотелска стая. Тя е място, където се чете и учи и затова трябва да се пази тишина. И докато тийнейджърите се опитваха да спазят последното условие, тишината в читалната зала се нарушаваше единствено от шумното им дишане.
Читать дальше