Мелиса Круз - Вещиците от Йист Енд

Жените си обмениха обичайните шеги и градски клюки, споделяни между колеги, когато телефонът на Табита звънна.

— О, това е лекарят ми! — просия тя. — Извини ме, но трябва да вдигна веднага — дългата й плитка се залюля върху гърба, когато тръгна към вратата.

Ингрид посегна да прибере следващата книга — ново и доста тежко издание на местен автор, при това ужасно досаден. Който пък имаше навик да оставя своите произведения в кутия точно пред входа на библиотеката и постоянните читатели можеха да си ги вземат безплатно. И какво можеше да направи тя? В библиотеката се държаха книги, които са от постоянния библиотечен фонд. И явно никой нямаше желание да отдели дори и минута на този автор, както сега, така и в бъдеще. Ингрид не се съмняваше, че и следващата кутия ще пречи по същия начин и ще затруднява минаването между рафтовете.

Разбира се, тя винаги се стараеше да популяризира неизвестните писатели, подреждайки ги на най-видно място — на бюрото в централната зала, като по този начин ги предлагаше да бъдат прочетени поне веднъж. Повече от това не можеше да направи. Дж. Дж. Рамси Бейкър (Господи, защо са му цели четири имена? И тези два еднакви инициала действително идват малко в повече!), автор на „Умираща симфония. Тъмнината, като център на съществуването“ им донесе и последното си отчайващо произведение — „Слоновете на дъщерята на обущаря“. За да се прочете тази история, биха били необходими месеци. Книгата обхващаше живота на слепия обущар от Ливан, живял през 19 век, и наблягаше на любимите слонове на дъщеря му. Ингрид смяташе, че дори вълшебство не би могло да помогне на тази книга.

И разбира се, най-лошото е, че на никоя от тях трите не се разрешаваше да използват магия! Наложи се да се примирят с това след решението на Съвета. Никакви полети. Никаква магия. Никакви заклинания, вълшебни прахчета, напитки или проклятия. Трябваше да живеят като обикновени хора, без да използват могъществените си и наистина великолепни свръхестествени способности. И през изминалите години те се научиха да се сдържат. Е, всеки посвоему, разбира се. Фрея, например, изгаряше натрупаната си енергия в маниакалната си любов към развлеченията. Докато по-голямата й сестра, Ингрид, прие сериозен външен вид, опитвайки се да потисне вълшебството, което напираше в нея.

И тъй като срещу тази забрана не можеше да се направи нищо, Ингрид откри, че няма как да не негодува срещу тези обстоятелства. Обидата и съжалението правеха нещата само още по-лоши. Защо да се надяваме на това, което не може да стане? В течение на стотици години тя се бе научила да води живот, тих като на мишка — малка и незначителна и почти беше убедила себе си, че това е по-добрият начин.

Ингрид приглади кока на тила си и премести количката към стената. Отправяйки се към кабинета си, видя Блейк Алънд да преглежда новите постъпления. Той беше един от най-успешните предприемачи и пръв предложи на кмета изгодно предложение за купуването на библиотеката на Норт Хемптън, ако разбира се градът все пак се съгласи с продажбата. Преди месец той донесе различни чертежи, принадлежащи на неговата фирма, и Ингрид имаше деликатната мисия да му съобщи, че неговите документи не притежават естетическа и ценностна стойност, за да бъдат добавени към библиотечния архив. Блейк прие добре отказът й да вземе чертежите му, но не и отказът й на поканата му за съвместна вечеря. Продължи да упорства, докато Ингрид най-накрая прие да вечерят заедно. Само че вечерята миналата неделя беше просто ужасна. През цялото време й се налагаше да сваля ръката му от бедрото си, докато пътуваха с колата му, защото естествено седеше на предната седалка до шофьора. В резултат на това, настроението й съвсем се развали. Накратко казано, именно благодарение на Блейк тя получи името „фригидната Ингрид“. Колко жалко, че един умен мъж се държа по такъв дребнав и отвратителен начин!

Затова сега побърза да се отдалечи, преди да я беше забелязал. Нямаше ни най-малко желание да се бори с ръцете му, които бяха като пипала на октопод. Фрея беше такава късметлийка да срещне Бран! Впрочем, Ингрид отдавна знаеше, че малката й сестричка непременно ще го срещне. „Видя“ го още преди няколко века в линията на живота на Фрея. Но самата Ингрид досега нито веднъж не беше изпитвала подобни чувства. Освен това, едва ли любовта може да реши проблемите й, помисли тя, докато потупваше пачката писма, които винаги носеше в джоба си. Влизайки в кабинета си, провери как е поредният чертеж оставен да се овлажнява. Всичко бе наред, хартията се беше изправила и сега той трябваше да отиде под пресата за сушене, а следващият — да повтори стъпките му. Ингрид направи отметка на картотечното картонче, вписвайки името на архитекта и неговия проект — в случая Експерименталния музей, който така и не е бил построен.