Кийра Кас: Изборът

- Грешно ли е да смятам, че още не си сигурна в чувствата си към мен ?

Не исках да го нараня, но му дължах истината.

-Не.

- В такъв случай ще трябва да си оставя вратичка. Ако решиш да си тръгнеш, ще те пусна. Междувременно обаче, аз си търся съпруга. Старая се да направя най-подходящия избор в зададените ми граници, но те умолявам да повярваш, че си ми скъпа. Безкрайно.

Не успях да сдържа сълзите си. Сетих се за Аспен и за момента ми на слабост, идеше ми да потъна вдън земя от срам.

- Максън? - подсмръкнах аз. - Някога би ли... би ли ми простил за... ? - Не успях да довърша самопризнанието си. Той се доближи още повече и започна да трие сълзите ми със силните си пръсти.

- Да ти простя за какво? За глупавото ни спречкване? Вече ти е простено. Задето чувствата ти не са дълбоки като моите? Готов съм да чакам - сви рамене той. - Едва ли има нещо, за което не бих ти простил? Нужно ли е да ти припомням за коляното в слабините ми?

Засмях се. Максън се изкикоти веднъж, после лицето му помръкна.

- Какво има? - загрижих се аз.

Той поклати глава.

- Този път действаха толкова организирано. - В гласа му звучеше горчиво изумление от находчивостта на бунтовниците. Питах се на колко ли ми се беше разминало, докато дерзаех да спася прислужничките си. - Тревожа се, Америка. Метежниците и от Севера, и от Юга трупат все по-застрашителна увереност. Мисля си, че няма да се откажат, докато не удовлетворят желанието си, а ние нямаме ни най-малка представа какво е то. - Максън изглеждаше объркан и натъжен. - Имам чувството, че е само въпрос на време да погубят някого, на когото държа.

Той впи поглед в очите ми.

- Надявам се съзнаваш, че имаш избор в тази ситуация. Ако се страхуваш, не го крий. - Той се умисли. - И ако не вярваш, че някога ще ме обикнеш, имай милостта да ми го кажеш още сега. Ще спра да настоявам и ще се разделим като приятели.

Обвих раменете му с ръце и отпуснах глава върху гърдите му. Този жест като че ли го утеши и изненада едновременно. Само секунда му беше нужна да отвърне на прегръдката ми.

- Максън, не знам със сигурност какви сме, но определено не сме само приятели.

Той въздъхна. С долепено до гърдите му ухо дочувах глухия ритъм на сърцето му. Като че ли се забързваше. По-нежно от всякога той покри с длан бузата ми. Вдигнах очи към неговите, усещайки как онова безименно чувство разцъфва помежду ни.

Само с поглед Максън ми поиска нещото, което бяхме решили да оставим на времето. Радвах се, че не му се чакаше повече. Кимнах кротко, а той скъси разстоянието между устните ни и ме целуна с неописуема нежност.

Под допира му по лицето ми се зароди усмивка, която не избледня дълго, дълго време.

Някой побутна ръката ми. Беше тъмно - или късно вечерта, или рано сутринта. За част от секундата се уплаших, че отново ни нападат. В следващия момент обаче осъзнах от коя думичка се бях събудила.

- Мер?

Бях заспала с гръб към стаята и си дадох малко време, преди да се обърна към Аспен. Съзнавах, че имаме много неща за доизясняване. Надявах се само сърцето ми да не ги потули.

Извъртях се в леглото и още при първия ми поглед в зелените очи на Аспен проумях колко ще е трудно. После забелязах, че е оставил вратата на стаята ми отворена.

- Аспен, да не си откачил? - прошепнах. - Веднага затвори вратата.

- Не се тревожи, премислил съм нещата. Ако стоим на отворена врата, дойде ли някой, ще му кажа, че съм чул съмнителен шум и съм решил да те нагледам, което всъщност ми влиза в работата. Никой нищо няма да заподозре.

Простичък, но брилянтен план. Излиза, че понякога, за да запазиш тайна, трябва да я пъхнеш право под нечий нос.

Кимнах разбиращо.

- Добре.

Включих нощната лампа за пред евентуалните минувачи - така никой нямаше да се усъмни, че крием нещо. Според часовника върху масичката минаваше три сутринта.

Аспен изглеждаше доволен. Усмихваше ми се широко, както някога в къщичката на дървото.

- Запазила си го - изплю камъчето накрая.

- Кое?

Аспен посочи към нощното шкафче, върху чийто плот седеше бурканчето със самотното пени.

- Аха - потвърдих аз. - Просто сърце не ми даде да го изхвърля.

В изражението му се прокрадваше все повече надежда. Хвърли един поглед към вратата, явно за да се увери, че сме сами. После се наведе и ме целуна.

- Не - възразих тихо и се отдръпнах. - Не бива така.

В очите му се надигна и смущение, и тъга, а се опасявах, че предстоящото само щеше да влоши нещата.