Кийра Кас: Изборът

Като стигна до моя ред, принцът ме свари да го гледам и ми се усмихна безрадостно. По време на снощното премеждие бяхме разменили няколко думи, но досега не бяхме засягали темата за спречкването ни, а имаше какво да се обсъжда. Този път аз трябваше да поема инициативата. Нарочно възприех умолително, а не заповедническо изражение, и подръпнах ухото си. Лицето му остана напрегнато, но отвърна на сигнала ми.

Въздъхнах с облекчение, а в следващия момент очите ми отскочиха към вратите на просторната зала. Имах чувството, че някой ме наблюдава оттам, и се оказах права. Бях забелязала Аспен на влизане, но опитах да игнорирам присъствието му. Разбира се, тази задача беше непосилна, ставаше ли дума за толкова обичан човек.

Максън се изправи. От рязкото движение краката на стола му изскърцаха по пода, привличайки цялото внимание в салона. Когато всички обърнахме лица към него, като че ли му се прищя да беше останал незабелязан. Понеже нямаше такъв вариант обаче, реши да заговори.

- Дами - подхвана с лек поклон. Имаше безкрайно измъчен вид. - Опасявам се, че след вчерашното нападение бях принуден да преразгледам бъдещия ход на Избора. Както знаете, три от вас напуснаха двореца по свое желание и с мое съгласие. Не бих ви задържал против волята ви. Освен това, предвид постоянната заплаха от размирици, не съм склонен да подслонявам в дома си момичета, с които съм уверен, че нямаме общо бъдеще.

Всеобщото недоумение плавно се разсея и отстъпи място на ясно, болезнено предчувствие.

- Той да не би да... - подхвана шепнешком 1 айни.

- Да, точно това прави - отвърнах аз.

- Колкото и да ми е неприятно, след консултация със семейството ми и няколко от най-верните ни съветници взех решение директно да сведа Избора до Елита. Вместо десет обаче, ще оставя само шест финалистки - заяви Максън с делови тон.

- Шест? - ахна Крис.

- Не е честно - възропта Тайни със сълзи на очи.

Огледах се из салона, внезапно обхванат от жужащи вълни на недоволство. Селест беше вирнала брадичка, очевидно уверена в шанса си. Бариел стоеше със затворени очи и стиснати палци, навярно с идеята да предизвика състрадание. Марли, която уж си беше признала, че не изпитва чувства към Максън, изглеждаше учудващо напрегната. Защо й трябваше да остава?

- Не желая да ви измъчвам повече, затова моментално ще изброя имената на шестте дами. Лейди Марли и лейди Крис.

Марли въздъхна облекчено и опря длан в гърдите си. Крис изпълни от мястото си комичен победоносен танц и се озърна наоколо, очаквайки да види щастливи лица. Радвах се за нея, поне докато не осъзнах, че две от шестте щастливки вече бяха посочени. Дали Максън щеше да ме изпрати вкъщи заради онова разногласие помежду ни? Дали в неговите очи имахме общо бъдеще? А в моите? Какво щях да правя, ако ми покажеше вратата?

През цялото време до момента бях разполагала с последната дума относно срока на престоя си. Но чак сега съзнавах колко важно беше за мен да остана в двореца.

- Лейди Натали и лейди Селест - продължи той, удостоявайки ги с по един поглед. Кожата ми настръхна, като чух четвъртото име. Нима би задържал нея, а мен - не? Дори не беше за вярване, че я иска наоколо. А дали това не беше знак, че ми е дошло времето да си ходя? Точно по неин адрес бяхме спорили.

Лейди Елиз - продължи принцът, а всички момичета в салона притаиха дъх в очакване на последното име. Двете с Тайни се държахме за ръце.

И лейди Америка. - Максън ме погледна и усетих как всеки мускул в тялото ми се отпуска. Тайни зарида на момента и не беше единствената. Максън въздъхна шумно.

- Държа да изкажа съжалението си на всички останали, но, повярвайте ми, правя го за ваше добро. Най- малкото искам да ви вдъхвам празни надежди, излагайки живота ви на риск в същото време. Ако някоя от вас има нужда да поговори с мен, след вечеря заповядайте в библиотеката в дъното на коридора.

Максън излезе от трапезарията почти на бегом. Проследих го с поглед, докато не мина покрай Аспен, върху чието лице останаха очите ми. Излъчваше пълна обърканост... и знаех причината. Бях го уверила, че не обичам Максън, а той навярно беше направил прибързаното заключение, че и Максън не изпитва нищо към мен. Защо тогава не бързах да се прибера у дома? И защо Максън ме искаше наоколо?

Вратата още не се беше затворила зад принца, а Емика и Тюздей вече търчаха след него, несъмнено, за да търсят обяснение. Някои от момичетата се обливаха в сълзи, видимо съкрушени, а на нас, оставащите, се падаше задачата да ги утешаваме.