Кийра Кас - Изборът

Настана пълен смут. Кротичката Тайни запляска буйно ръцете ми и изтърча от салона. Надявах се да не ме намрази заради случилото се.

До няколко минути всички се бяха разотишли, внезапно загубили апетита си. И на мен трагедията ми дойде в повече, затова се отправих към изхода. Докато подминавах Аспен, той ми прошепна „довечера“. Кимнах едва забележимо и продължих по пътя си.

Останалата част от сутринта протече повече от странно. Никога не бях имала приятели, чието отсъствие да ме натъжава. Всички заемани от участнички стаи на втория етаж бяха отворени, а дотогавашните им обитателки притичваха от врата на врата и си разменяха бележки с адреси. И поплакахме, и се посмяхме, а до следобеда дворецът се беше превърнал в едно много по-меланхолично място.

В отцепеното ми коридорче не беше останала нито една съседка и вече не се чуваха забързаните стъпки на прислугата, нито тряскането на врати. Аз четях книга на масата, докато трите ми помощнички чистеха прахта в стаята. Чудех се дали стените на замъка винаги всяваха такава самота. Пустотата засилваше носталгията ми по дома.

Внезапно на вратата се почука. Ан потърси с поглед разрешение да отвори, а аз й кимнах леко.

Когато Максън влезе в стаята, скочих на крака.

- Дами - поздрави той прислужничките ми. - Приятно ми е да ви видя отново.

Те се изкискаха и го почетоха с реверанси. Принцът кимна благодарствено и се обърна към мен. Чак сега осъзнавах колко ми бе липсвала компанията му. Чувствах дори лека замаяност.

- Простете, но бих искал да поговоря с лейди Америка насаме. Ще ни оставите ли за момент?

След поредната порция кискане и реверанси, Ан попита - с тон, от който бликаше осезаемо благоговение пред Негово Величество - дали би желал да му донесе нещо. Максън отказа учтиво и момичетата затвориха вратата. Той застана пред мен, поставил ръце в джобовете на панталона си. Помълчахме малко.

- Помислих си, че е дошло време да се сбогуваш с мен - подех разговора аз.

- Защо? - попита ме той с искрено недоумение.

- Защото се посдърпахме. Защото отношенията ни са доста шантави. Защото... -

Защото, въпреки че ти излизаш с още пет момичета, аз страдам от угризения, че ти изневерявам, помислих си.

Максън се приближи бавно, преценявайки следващите си думи. После взе ръцете ми в своите и ми обясни всичко.

- Първо ми позволи да ти се извиня. Нямах право да ти повишавам тон. - Говореше напълно откровено. - Проблемът е там, че някои от комисиите, начело с баща ми, постоянно ми оказват натиск в тази посока, а аз държа сам за себе си да взема решение. Не ми стана приятно, че се озовах в поредната ситуация, където мнението ми не струва и пукната пара.

- Поредната? - учудих се аз.

- Е, сама видя избора ми за Елита. Марли е любимката на народа - няма как да си затворя очите за този факт. Селест е влиятелна млада дама от знатен род, с който семейството ми на драго сърце би се обединило. Натали и Крис са очарователни претендентки, чиято вежливост им е спечелила симпатиите на някои от кралския двор. Елиз пък има връзки с Нова Азия. А тъй като се мъчим да прекратим тази омразна война, трябва да се замисля по въпроса. Отвсякъде ме уговарят и се опитват да повлияят на решението ми.

За мен обаче той не даде никакво обяснение, а аз за малко и да не поискам. Съзнавах, че ни свързваше приятелство, но не носех никакви политически облаги. И все пак имах нужда да го чуя от неговата уста, за да осмисля собственото си положение. Не дръзнах да го погледна в очите.

- А аз защо съм тук? - Гласът ми излезе почти като шепот. Усетих неприятно чувство под лъжичката. Подозирах, че ме държи единствено защото сърце не му даваше да наруши обещанието си.

- Америка, не е ли пределно ясно? - пророни спокойно. После въздъхна търпеливо и повдигна с пръсти брадичката ми. Когато погледът ми най-сетне се изравни с неговия, заговори отново: - Ако нещата стояха по-просто, досега всички останали щяха да са напуснали двореца. Наясно съм с чувствата си към теб. Вероятно звучи твърде импулсивно от моя страна, но нито за миг не се съмнявам, че бих живял щастливо с теб.

Лицето ми пламна. Усетих паренето на сълзи в очните си дъна, но побързах да ги преглътна. Гледаше ме с такова обожание, че не исках да пропусна нищо.

- Понякога си мисля, че двамата с теб сме разрушили всички прегради помежду ни, а в други случаи - че си тук само от лични съображения. Иска ми се да повярвам, че аз самият съм единствената причина...

Замълча и поклати глава, сякаш не смееше да довърши изречението от страх, че ще се поддаде на някакво изкушение.