- На никого не казвай. - Той ни остави, за да нагледа Фиона, която стискаше раменете си с ръце и ридаеше неутешимо.
Съзнателно забавих дишането си и се заех да подготвям плана си за бягство, в случай че разбиеха масивната порта, макар и да знаех, че е загуба на време. Докопаха ли ни, свършено беше с нас. Можехме единствено да кротуваме в очакване на съдбата си.
Часовете се точеха един след друг. Нямах представа колко е часът, но дремещите се бяха събудили, а будуващите започваха да окапват.
Тътнежът над главите ни не секна мигновено, а отслабна лека-полека. Накрая всичко утихна окончателно.
Няколко стражи отвориха портата и тръгнаха да проучват обстановката. След щателна проверка на двореца отрядът се завърна.
- Дами и господа — призова вниманието ни един от тях, - бунтовническата атака е била потушена. Ще ви помолим да се върнете по стаите си през тайните проходи. Дворецът е в безпорядък и има доста ранени стражи. Най-разумно е да избягвате големите зали и главните коридори, докато не бъдат разчистени. Участничките в Избора, моля, отправете се към стаите си и останете там до следващо нареждане. Говорих с готвачите и до час ще ви бъде донесена храна. Медицинският персонал ще ми е необходим в амбулаторното крило.
Хората наставаха и се стекоха към вратата, сякаш нищо не се беше случвало. Някои дори изглеждаха отегчени. Май всички, с изключение на по-чувствителните души като Луси, бяха приели нападението за нещо нормално и напълно очаквано.
Стаята ми беше претършувана. Матракът лежеше на пода, роклите ми бяха разхвърляни във всички посоки, семейните ми снимки бяха на парчета. Огледах се за бурканчето с монетата и го намерих непокътнато - търкулнало се беше под леглото. Опитах да сдържа сълзите си, но погледът ми постоянно се премрежваше. Не от страх, макар че безспорно се боях. Просто не можех да преглътна мисълта, че врагът бе опетнил личните ми вещи с мръсните си ръце.
Доста време ни отне да върнем всичко постарому, понеже не ни бяха останали сили. Въпреки това успяхме. Дори намерихме тиксо, за да залепя снимките си. Веднага щом свършихме и тази важна работа, изпратих прислужничките си да полегнат. Ан възропта, но аз не исках и да чуя. Вече умеех да се разпореждам и прилагах това си умение безапелационно.
След като останах сама, си позволих да пророня няколко сълзи. Страхът, макар и поотшумял, продължаваше да тегне на гърдите ми.
Изрових дънките, подарък от Максън, и единствената тениска, която си бях донесла от къщи, и ги облякох. Така се чувствах малко по-нормално. Косата ми беше в пълен безпорядък от среднощните и сутрешни изпитания, затова я вдигнах в хлабав кок, без да гоня изплъзналите се кичури.
Изсипах парченцата от снимките върху леглото си и се заех да ги напасвам. Имах чувството, че се опитвам да подредя четири разбъркани пъзела. Едва бях сглобила първата снимка, когато на вратата се почука.
Максън - помислих си веднага. - Моля те, бъди ти. Отворих вратата с надежда.
- Здравей, миличка. - На прага ми стоеше Силвия. Беше направила детинска физиономия, която явно трябваше да ми подейства утешително. Промъкна се кокетно в стаята ми, после се обърна и загледа дрехите ми.
- О, само не ми казвай, че и ти си тръгваш - измрънка. - Нищо страшно не се е случило, повярвай ми. - Махна с ръка, сякаш да заличи целия инцидент.
Нищо страшно ли? Нима не личеше, че съм плакала?
- Нямам намерение да си ходя - уверих я, прибирайки един кичур зад ухото си. - Защо, да не би някои да си стягат багажа?
Тя въздъхна.
- Да, три дотук. А добричкият ни Максън ме помоли да известя всички момичета, че имат разрешението му да си тръгнат. В момента урежда транспортните въпроси. Странно. Сякаш е знаел, че ще има дезертьорки. Ако бях на ваше място, щях добре да се замисля дали си струва да се откажа заради подобна глупост.
Силвия заситни из стаята ми, оглеждайки интериора. Глупост, значи? Дъската ли й хлопаше на тази жена?
- Взели ли са нещо? - попита небрежно.
- Не, госпожо. Всичко беше с краката нагоре, но, поне на пръв поглед, нищо не ми липсва.
- Чудесно. - Дойде до мен и ми подаде малък безжичен телефон. - Това е най-обезопасената линия в двореца. Трябва да се обадиш на семейството си, за да не се притесняват. Но да не се бавиш много. Чакат ме още няколко момичета.
Огледах с почуда миниатюрния предмет в ръцете ми. Дотогава не ми беше попадал безжичен телефон. Бях виждала у Двойки и Тройки, но не предполагах, че един ден и аз ще използвам такъв. Пръстите ми трепереха от вълнение. Щях да чуя гласовете им!
Читать дальше