Кийра Кас - Изборът

Той млъкна и се взря в мен, но, за щастие, не попита доколко близки бяха отношенията ни с Максън. Вече ни беше виждал заедно, само че не знаеше за целувките и тайните сигнали, а най-малко исках да му разказвам подобни неща.

- След това дойде време за военния набор и прецених, че няма да е справедливо от моя страна да ти пиша. Все пак можех да намеря смъртта си на бойното поле. Не исках да ме обикваш отново само за да...

- Да те обиквам отново? - повторих в изумление. - Аспен, никога не съм преставала да те обичам.

Най-неочаквано Аспен се приведе към лицето ми и ме целуна нежно. Опря длан в бузата ми, притискайки ме към себе си, и всяка минута от изминалите две години нахлу отново в тялото ми. Толкова се радвах, че не съм загубила безвъзвратно миналото си.

- Много съжалявам - мълвеше той между целувките ни. - Наистина, Мер.

Отдръпна се, за да ме огледа, и по съвършените му черти се разля мила усмивка, докато

очите му задаваха въпроса, който блуждаеше и в моето съзнание: Какво ни чака от тук нататък?

В този момент вратата се отвори и за мой ужас прислужничките ми станаха свидетелки на близостта ни с Аспен.

- Слава богу, че се връщате! - изстреля той, притискайки дланта си още по-силно в бузата ми, преди да я премести върху челото ми. - Май нямате температура, госпожице.

- Какво има? - попита Ан и се спусна към леглото ми с притъмняло от тревога лице.

Аспен се изправи.

- Оплака се, че имала странно усещане в главата си.

- Да не би да се е влошило главоболието, госпожице? - загрижи се Мери. -Пребледнели сте!

Нищо чудно. Несъмнено и последната капчица кръв се беше изцедила от лицето ми, като ни видяха заедно. За радост, Аспен, както винаги хладнокръвен в напечени ситуации, беше потулил нещата за част от секундата.

- Ще ида за лекарството - изписука Луси и затупурка към банята.

- Простете, госпожице - каза Аспен, докато прислужничките ми се щураха наоколо. -Не искам да ви безпокоя повече. Ще се върна, когато ви поолекне.

Пред мен стоеше същото онова лице, което бях целувала хиляди пъти в къщичката на дървото. Околният свят се беше преобърнал, но връзката помежду ни не беше трепнала.

- Ще съм ви благодарна, господине - отвърнах вяло.

Той ми се поклони леко и си тръгна.

Прислужничките веднага ме наобиколиха, борейки се с несъществуваща мигрена.

Но не главата ме болеше, а сърцето. Копнежът по обятията на Аспен бе толкова познат, сякаш никога не ме беше напускал.

Посред нощ някой разтърси раменете ми силно. Отворих очи и видях Ан.

- Какв...?

- Моля ви, госпожице, трябва да станете! - Гласът й звучеше неистово, трепереше от ужас.

- Какво е станало? Да не би да си пострадала?

- Не, не. Трябва да ви отведем на приземния етаж; нападат ни.

Главата ми се маеше; не можех да преценя дали я бях чула правилно. В този момент обаче видях Луси да плаче зад гърба й.

- Проникнали са в двореца? - попитах в недоумение.

Уплашеният вопъл на Луси беше достатъчно потвърждение.

- Какво да правим? - мобилизирах се аз. Внезапният прилив на адреналин моментално ме разсъни и изскочих от леглото. Още щом се изправих на крака, Мери ми нахлузи обувките, а Ан ме загърна с халат. В съзнанието ми се въртяха само три думи: Северняци или Южняци? Северняци или Южняци?

- В ей онзи ъгъл има скрит коридор. Ще ви отведе директно в охраняемата зала на приземния етаж. Стражата вече е на поста си. Кралското семейство и останалите момичета също трябва да са там. Побързайте, госпожице. - Ан ме изтласка към коридора и натисна с длан един участък от стената. Панелът поддаде и се извъртя като порта към таен проход от някой детективски роман. А зад него ме очакваше тясно стълбище. Докато гледах в захлас, Тайни изхвърча от стаята си и припна по коридорчето.

- Хайде, да тръгваме - подканих аз. Ан и Мери зяпнаха насреща ми. Луси така се тресеше, че едва стоеше на краката си. - Какво чакате?

- Само вие, госпожице. За нас има друго скривалище. Побързайте, преди да са стигнали дотук. Моля ви!

Съзнавах, че спипаха ли ги, в най-добрия случай щяха да понесат побой и унижения; а в най-лошия щяха да се простят с живота си. Не можех да понеса тази мисъл. Вероятно разсъждавах твърде самонадеяно, но ми се струваше, че щом Максън беше направил толкова много за мен, животът на любимите ми прислужнички щеше да е важен и за него. Независимо от това, че бяхме развалили отношенията си. Може и да му приписвах твърде голямо великодушие, но при всички случаи нямах намерение да ги оставя тук. Страхът ми даваше стимул да действам. Сграбчих Ан за ръката и я бутнах в тунела. Тя дори не успя да се възпротиви, а аз се възползвах от момента да натикам вътре Мери и Луси.