Кийра Кас - Изборът

Щеше ми се да бяхме разполагали с повече време. Имах нужда да си поговорим, да разбера какво се върти в главата му - макар че среднощната ни среща ми беше дала някакво понятие. Просто след толкова много опити да го забравя, не можех току-така да свикна с идеята, че той не беше готов да забрави мен.

Както обикновено, съботната програма включваше престой в Дамския салон, но едва ли щях да го понеса. Трябваше да помисля на спокойствие, а непрестанната глъчка на долния етаж нямаше да ми е от помощ. Когато прислужничките ми се появиха, обясних, че ме боли глава и ще поостана в леглото.

Отзивчиви както винаги, и трите се спуснаха да ми донесат храна и се постараха да не вдигат шум, докато чистеха стаята ми. Направо ме загриза съвестта, задето ги бях излъгала. Само че нямах друг избор. Нима можех да застана лице в лице с кралицата, момичетата и дори с Максън, потънала в мисли за Аспен?

Затворих очи, без да се опитвам да заспя. Просто имах нужда да осмисля чувствата си. Преди да се задълбоча обаче, на вратата се почука. Обърнах се по гръб, а Ан ме попита тихо дали да отвори. Седнах в леглото, пооправих косата си набързо и й кимнах.

Молех се да не е Максън, боях се, че ще прочете вината по лицето ми, но най-малкото очаквах точно Аспен да прекрачи прага ми. Несъзнателно изопнах гръб и се надявах прислужничките да не бяха забелязали.

- Простете, госпожице - каза той на Ан. - Аз съм стражар Леджър. Дошъл съм да обсъдя с лейди Америка някои мерки за сигурност.

- Разбира се, заповядайте - покани го тя с по-лъчезарна от обичайната си усмивка. В ъгъла Мери сръчка Луси, която се изкиска тъничко.

Като чу пискливия гласец, Аспен се обърна към двете прислужнички и докосна шапката си за поздрав.

- Дами!

Луси се поклони, а бузите на Мери задминаха косата ми по червенина, но никоя от тях не отвърна гласно на поздрава му. Ан, макар и видимо запленена от чара на посетителя ми, запази достатъчно самообладание, че да проговори.

- Да ви оставим ли, госпожице?

Позамислих се. Не биваше да се издавам, но пък имахме нужда от малко време насаме.

- Поизлезте за няколко минутки. Предполагам на стражар Леджър ще са му достатъчни - отговорих в крайна сметка и момичетата се изнизаха пъргаво от стаята.

Щом изчезнаха зад вратата, Аспен проговори:

- Опасявам се, че грешиш. Изобщо няма да са ми достатъчни няколко минутки. -Смигна ми дяволито.

- Още не мога да повярвам, че си тук — поклатих глава аз.

Без да губи повече време, Аспен свали шапката си и седна в края на леглото,разполагайки ръцете си така, че пръстите ни едва-едва се докосваха.

- Никога не съм си представял, че един ден ще съм благодарен за военната служба, но след като ми дава шанс да ти се извиня, ще я считам за същинска благословия.

Думите му ме оставиха безмълвна.

Аспен се взря надълбоко в очите ми.

- Моля те да ми простиш, Мер. Държах се като пълен безумец и, повярвай ми, съжалявам за онази нощ в къщичката още от момента, в който слязох от дървото. Инатът ме спираше да върна думите си назад, а когато те избраха... вече не знаех как да постъпя. -Замълча за секунда. Май в очите му проблясваха сълзи. Дали и той не бе страдал по мен, както аз по него? - Не съм преставал да те обичам.

Прехапах устна, мъчейки се да сдържа топлите сълзи. Трябваше да се уверя в нещо, преди да допусна подобни мисли в главата си.

- Ами Брена?

Лицето му посърна.

- Какво за нея?

Издишах на пресекулки.

- Видях ви заедно на площада по време на изпращането. Свършено ли е помежду ви?

Аспен свъси вежди умислено, а след малко избухна в смях. Покри устата си с ръце и се

пльосна назад върху леглото, а като се опомни, стана и попита:

- Това ли си помисли? О, Мер, тя се препъна. Политна назад, а аз я хванах.

- Препънала се е?

- Аха, площадът беше толкова претъпкан с хора, че всички се катереха един върху друг. Брена залитна към мен и се пошегува, че била голяма шматка, което, както знаеш, си е пълната истина. - Сетих се за случая, когато беше оплела крака и се беше прекатурила от тротоара. Защо не се бях сетила по-рано? - Веднага щом се отървах от нея, хукнах към сцената.

Спомних си отчаяния му опит да се добере до мен. Изобщо не беше преигравал. Усмихнах се.

- И какво точно възнамеряваше да сториш, докопаше ли се до сцената?

Той вдигна рамене.

- Плановете ми не се простираха чак дотам. Хрумваше ми да ти се примоля да останеш. Готов бях да стана за посмешище, само и само да не се качиш в онази кола. Ти обаче ме изгледа толкова злобно... и напълно разбираемо. - Той въздъхна горчиво. - Просто загубих кураж. Пък и се надявах да намериш щастие в двореца. - Огледа стаята с всичките й красоти, които временно се считаха за мое притежание. Надеждите му бяха основателни. -После пък - продължи той - реших, че ще те спечеля отново, като се върнеш вкъщи. -Гласът му внезапно придоби тревожна нотка. - Убеден бях, че ще гледаш да се измъкнеш при първа възможност. Да, но... явно грешах.