Кийра Кас: Наследницата

Накрая двама стражи се появиха иззад ъгъла на бегом.

– Слава богу! – каза единият. – Отиди да съобщиш на краля, че сме я намерили.

Вторият хукна нанякъде, а първият дойде до мен, поемайки си въздух.

– Трябва да дойдете с мен в медицинското крило, Ваше Височество. Майка ви получи инфаркт.

Колкото и тихо да говореше, имах чувството, че крещи насреща ми. Не се сещах какво да отвърна или да направя, но знаех, че е най-важно да отида при нея. Макар и на обувки с токчета, надбягах стража.

Можех да мисля единствено за това колко много грешки бях допускала, колко хапливо се бях държала с нея, когато исках да стане моето. Не се и съмнявах, че знае колко я обичам, но трябваше да ѝ го кажа отново.

Леля Мей и госпожица Марли седяха пред медицинското крило и като че ли се молеха. За щастие, Остън го нямаше, но Кадън беше там и напрягаше всички сили да изглежда смело. Лейди Брайс крачеше нервно в единия край на помещението, но цялата тревога намираше най-пълен израз в лицето на татко.

Беше вкопчил пръсти в униформата на генерал Леджър, сякаш в спасително въже. Плачеше неудържимо и по-горестен звук не бях чувала в живота си. Надявах се и да не чуя повече.

– Не искам да я загубя. Не знам… не…

Генерал Леджър го сграбчи за раменете.

– Не мислете за това сега. Трябва да вярваме, че ще се възстанови. А вие трябва да мислите за децата си.

Татко кимна, но му личеше, че не е в състояние да изпълни съвета.

– Тате? – извиках с пресеклив глас.

Той се обърна към мен и разтвори ръце. Аз се хвърлих в прегръдката му и го стиснах силно. Позволих си да поплача, забравила гордостта си поне за момента.

– Какво стана?

– Не знам, скъпа. Мисля, че шокът от бягството на Арън ѝ дойде в повече. Предразположена е към сърдечни проблеми, а напоследък беше доста напрегната. – Гласът му се промени и осъзнах, че вече не говори на мен. – Трябваше да настоявам да почива повече. Не биваше да ѝ възлагам толкова работа. Правеше всичко заради мен.

Генерал Леджър хвана ръката му.

– Знаете колко е упорита – каза грижовно. – Нали не си въобразявате, че би ви позволила да ѝ слагате ограничения?

Двамата се спогледаха с тъжни усмивки.

Татко кимна.

– Добре, сега ни остава да се въоръжим с търпение.

Генерал Леджър пусна ръката му.

– Трябва да се прибера, за да кажа на Луси и да се преоблека. Ще се обадя на майка ѝ, ако още не сте го направили.

Татко въздъхна.

– Дори не ми хрумна.

– Аз ще се заема. Връщам се до час. Ако имате нужда от нещо, можете да разчитате на мен.

Татко ме пусна и прегърна генерал Леджър още веднъж.

– Благодаря ти.

Отдалечих се и застанах до вратата. Питах се дали усеща присъствието ми. Бях толкова ядосана. На всички, на себе си. Ако хората не искаха толкова много от нас и ако се бях постарала повече… Не бях готова да загубя майка си.

Винаги си бях въобразявала, че не мога да живея живота си заради други хора, че да обичаш, значи да си сложиш окови. Може и така да беше, но имах нужда от тези окови. Отдадох се на болката, предизвикана от бягството на Арън, от тревогата на баща ми и най-вече от заплахата за живота на майка ми. Тези грижи не ме правеха по-слаба, напротив – държаха ме на земята. Вече нямаше да бягам от тях.

Дочух множество стъпки и се обърнах. И останах смаяна, безкрайно трогната да видя, че всички момчета от Избора вървяха към мен.

Кайл ме погледна с думите:

– Дойдохме да се помолим.

Кимнах с насълзени очи. Момчетата се разпиляха – някои се скътаха в ъглите, а други насядаха по пейките. Всички склониха глави или вдигнаха лица към небето в молитва за майка ми. Бяха донесли толкова дълбока промяна в живота ми… и им бях безкрайно благодарна за това.

Хейл притискаше юмрук към устата си и се люлееше тревожно на пети. Иън, естествено, излъчваше хладнокръвие, скръстил ръце на гърдите си в размисъл. Хенри седеше приведен напред върху една от пейките с провиснали върху очите му къдрици; зарадвах се да видя, че макар да не беше длъжен да идва, Ерик стоеше до него.

Кайл намери майка си и двамата се прегърнаха. За моя изненада Кайл плачеше за мама и тази проява на дълбоки чувства ме накара да се усетя по-силна.

Очите ми преминаха от него към другите момчета и отново се замислих как всеки от тях беше легнал на сърцето ми по свой собствен начин… после погледнах към татко. Лицето му беше зачервено от плач, костюмът му бе измачкан, а страданието и ужасът от мисълта, че любимата му можеше да си отиде, бяха обзели всяка клетка от тялото му.