Кийра Кас: Наследницата

Предполагам, че вече си се досетила и сама. Но не исках да живееш с надеждата, че напрежението ще се разсее от само себе си. Казвам ти всичко това, защото вярвам, че можеш да промениш нагласата на хората. Спри да държиш всички настрана, Идлин. Можеш да си едновременно смела и женствена. Можеш да управляваш нацията и в същото време да обичаш цветята. И най-важното: можеш да бъдеш и кралица, и съпруга.

Мисля, че хората, които не те познават толкова добре, колкото мен, рано или късно ще видят и тази ти страна, ако си намериш спътник в живота. Може и да греша, но в случай че повече не ми продумаш, съм длъжен да ти дам този съвет.

Надявам се един ден да ми простиш.

Твой брат и неразделна част от теб,

Арън

Взирах се в писмото дълго време. Беше ме изоставил. Беше ме изоставил заради нея. Когато проумях колко безвъзвратно е всичко, ме обзе бесен гняв. Грабнах най-близкото чупливо нещо и го запратих към другия край на стаята с всички сили.

Щом стъклото се разби в стената, уплашеният вопъл на Нийна ме върна в реалността. Напълно бях забравила, че е до мен.

Поклатих глава през тежки глътки въздух.

– Съжалявам.

– Ще го оправя.

– Не исках да те уплаша. Просто… тръгнал си е. Арън си е тръгнал.

– Какво?

– Избягал е с Камил. – Прокарах пръсти през косата си с чувство на леко умопомрачение. – Не мога да повярвам, че френската кралица е дала съгласието си за подобно нещо, но точно това е станало. Гаврил каза, че всичко било законно.

– И какво значи това?

Преглътнах.

– Камил е наследницата на трона, а Арън е нейният принц-консорт, така че главният му дълг вече е към Франция. Илеа не е нищо повече от родната му страна.

– Знаят ли родителите ви?

Кимнах с глава.

– Но нямам представа дали и на тях е изпратил писма. Трябва да ги питам.

Нийна дойде до мен и пооправи роклята и косата ми, после избърса лицето ми с кърпичка.

– Готово. Така трябва да изглежда бъдещата ми кралица.

Прегърнах я спонтанно.

– Толкова си мила с мен, Нийна.

– Хайде. Отидете при родителите си. Сигурно имат нужда от вас.

Отстъпих назад и избърсах сълзите, които бяха напът да се търкулнат по лицето ми. Тръгнах по коридора, спрях пред стаята на татко, която обикновено споделяха с мама, и почуках на вратата.

Никой не ми отговори, затова надникнах вътре.

– Татко? – Влязох в просторната стая. Не бях идвала тук от много време – може би още от дете – и не помнех дали винаги е изглеждала така. Интериорът беше по-скоро по вкуса на мама, отколкото по неговия. Топли цветове по стените, книги навсякъде. Ако това беше лично неговото пространство, защо не го усещах такова?

Почувствах се като натрапник в отсъствието на мама и татко, затова се обърнах да си тръгна.

Гледката зад гърба ми обаче ме спря намясто. По стената бяха подредени няколко големи рамкирани снимки. На едната бяха родителите ми на моята възраст; татко беше облечен в официален костюм с шарф през гърдите, а мама – в кремава рокля. Видях ги на сватбения им ден с лица, омазани с торта. На една от снимките беше мама с мокра от пот коса и две бебета в ръцете; татко целуваше челото ѝ, а по бузата му се стичаше сълза. Няколко спонтанни кадъра – целувка, усмивка – бяха увеличени и преобразени в черно-бяло, което им придаваше по-класически вид.

В този момент проумях две неща. Първо, причината стаята на татко да не изглежда негова се криеше в това, че наистина не беше негова. Буквално я беше превърнал в светилище на мама. Или по-скоро на дълбоката им любов.

Наблюдавах я всеки ден, но беше някак различно да видя образите, които бяха пред очите им всяка нощ, преди да заспят. Двамата бяха родени един за друг, макар и съдбата да им беше поднасяла десетки изпитания, и обичаха постоянно да си го припомнят.

Второто ми прозрение се състоеше в това, че вече разбирах защо Арън ме беше изоставил, беше изоставил всички ни заради шанса да си спечели такова щастие. Ако се сдобиеше дори с частица от любовта, на която се радваха мама и татко, щеше да си е струвало.

В този момент осъзнах, че трябва да споделя с тях писмото от Арън. Те щяха да разберат – по-добре от всеки друг на планетата – защо си беше отишъл. Със сигурност щяха да го разберат по-добре от мен.

Бяха или в трапезарията, или в кабинета на татко, или в стаята на мама. Всъщност коридорите ми се струваха необичайно пусти. Не виждах нито един страж.

– Ехо? – провикнах се в смътно осветения въздух. – ЕХО?