Кийра Кас: Наследницата

– Не и докато тя е тук. – Той подръпна елека си. – Добре ли изглеждам?

– Както винаги. Но съм сигурна, че видът ти ѝ е безразличен. Влюбена е до уши в теб.

Той въздъхна.

– И аз така си мисля. Надявам се.

Имах чувството, че вече не е тук. Беше в Париж, където обсипваше Камил с целувки и обсъждаше с нея имената на децата им. Усещах как ме напуска… а още не бях готова за това.

Преглътнах, дръзвайки да изрека думите, които обмислях от много време насам.

– Виж, Арън, тя е прекрасно момиче. Никой не може да го отрече. Но сигурен ли си, че тя е жената за теб?

Усмивката му най-сетне угасна.

– Какво имаш предвид?

– Ами че е добре да вземеш под внимание и други варианти. В Илеа има толкова много чудесни момичета, които дори не си погледнал. Не се впускай с главата напред в нещо така необратимо. Ако двамата с Камил се разделите, няма да е страшно. Ако се разведете обаче, можем да загубим добрите си дипломатически отношения с Франция.

Арън се взираше недоумяващо в мен.

– Идлин, знам, че ти не смееш да се влюбиш, но аз не се съмнявам в чувствата си към нея. Само защото теб те е страх…

– Не ме е страх! – възразих аз. – Опитвам се да ти помогна. Теб обичам най-много от всички на света. Готова съм на какво ли не за теб и смятах, че чувството е взаимно.

Всяка капка щастие се изцеди от лицето му.

– Взаимно е. Знаеш, че е така.

– Тогава моля те, замисли се по въпроса. Само това искам от теб.

Той кимна, прокарвайки ръка през устата и бузите си с тревожно, почти отчаяно изражение.

После ме погледна в очите, усмихна ми се лекичко и отвори ръце да ме прегърне. Притисна ме силно към гърдите си, сякаш никога през живота си не беше имал по-голяма нужда от прегръдка.

– Обичам те, Иди.

– И аз те обичам.

Целуна ме по косата и ме пусна, продължавайки към стаята на Камил.

Нийна ме чакаше, подготвила нощницата ми.

– Имате ли някакви планове за вечерта? Или направо ще си лягате?

– Лягам си – отвърнах уверено аз. – Но чакай първо да ти разкажа какво са намислили момчетата. – Споделих ѝ за претенциите им за групова среща и добавих факта, че Иън е отказал да участва.

– Умен ход – съгласи се тя.

– Знам. Чудя се дали да не го възнаградя с отделна среща.

– Истинска или за отмъщение?

Засмях се.

– Знам ли. Ох, какво да ги правя тези момчета?

– Намалете бройката им. Ха! Намерих едно стръкче трева, което явно сме пропуснали одеве. – Тя ми го показа, преди да го хвърли в коша за боклук.

– Беше толкова забавно – припомних си аз. – Никога няма да забравя лицето на мама, докато се провесваше през прозореца с викове „Разбий ги!“. А аз си мислех, че ще ме овика!

– Ще ми се да ви бях видяла.

– Наистина не е нужно да стоиш затворена в стаята ми по цял ден. Винаги е безупречно чисто, а и мога сама да се обличам сутрин. Трябва да идваш с мен понякога, да опознаеш и останалата част от двореца, не само моята и твоята стая.

Тя сви рамене.

– Може би сте права.

Но по тона на гласа ѝ си личеше, че идеята ѝ допада. Започвах да се чудя дали да не я подготвя за пътуване. Много щеше да ми е приятно, ако ме придружаваше в чужбина. Но ако наистина възнамеряваше да си тръгне след около година, може би нямаше смисъл. Знаех, че не мога да задържа никоя прислужничка завинаги, но се ужасявах при мисълта, че някой ден ще трябва да я подменя с друга.

На следващия ден, когато слязох в трапезарията за закуска, установих, че Арън го няма. Притесних се да не ми е сърдит. Никога не се сърдехме един на друг дълго време, но мразех да се караме. Понякога го чувствах като неразделна част от себе си.

Чак след известно време забелязах, че и Камил отсъства от трапезата. Предположих, че е станало едно от двете: или Арън се бе вразумил и ѝ беше казал, че иска да се вижда с други жени, заради което двамата се избягваха един друг… или бяха прекарали нощта заедно и още се излежаваха в леглото.

Стана ми чудно как ли ще го възприеме татко.

Тогава осъзнах, че липсваха и няколко от момчетата. Може би все пак Камил и Арън не бяха заедно в леглото. Не беше изключено да върлува някой вирус. Това беше доста по-вероятно… и по-прозаично.

Щом излязох от трапезарията, в коридора ме чакаха Лиланд и Айвън. И двамата ми се поклониха дълбоко.

– Ваше Височество – поздрави ме Айвън. – Бихме искали да ви поканим в балната зала за най-великата среща в живота ви.

– Хм, сериозно? – подсмихнах се аз.

Лиланд се изхихика.

– Цяла нощ будувахме. Моля ви, кажете, че сте свободна.