Кийра Кас: Наследницата

И двамата бяхме твърде горди, за да подскачаме във въздуха, затова само размахвахме окуражително юмруци.

– Не е ли прекрасно? – казах аз. – Радвам се, че може просто да се позабавлява, без да се тревожи, че не знае езика ни.

– Аз също – съгласи се Ерик. – И не мога да повярвам, че уцели топката!

Засмях се.

– Нали! Напълно си струваше да изцапам роклята си за такъв удар.

– Вярно е. Има ли изобщо нещо, в което да не те бива? – попита шеговито той.

– Много са нещата – отвърнах аз, замисляйки се сериозно върху много си недостатъци.

– Например?

– Хмм… не говоря фински.

Той се засмя.

– Добре де. Едно нещо. Това е простимо.

– Ами ти?

Ерик се огледа.

– Не бих могъл да управлявам цяла страна.

Махнах небрежно с ръка.

– Повярвай ми, щом аз мога да се науча, значи, всеки може.

Мама дотича до мен и ме прегърна.

– Прекрасна идея.

– На момчетата беше – обясних. – Аз просто се озовах на правилното място и получих покана.

Килнах глава да погледна зад нея, където татко крачеше към площадката.

– Давай, тате, давай!

Той вдигна ръка, сочейки към далечината, и мама поклати глава.

– Нищо няма да стане – пророни под носа си.

Както тя предположи, татко изпусна топката. Аплодирахме го въпреки това и играта продължи, без никой да следи точките.

За един момент всички бяхме щастливи. Семейството и приятелите ми бяха край мен и се забавляваха под слънцето. Мама отново ме придърпа в обятията си, целуна ме по главата и ми каза колко се гордее с точния ми удар – макар че не го пробвах пак през цялото време. Остън търчеше в кръг, пречейки на играчите и разсмивайки всички. Джоузи беше откраднала ризата на едно от момчетата и я беше облякла върху роклята си; изглеждаше нелепо, но ѝ личеше колко е щастлива.

Всички се радвахме на същинско блаженство.

Наоколо нямаше фотоапарати, които да уловят момента, нито пък репортери, които да разкажат на света за него. А това го правеше още по-скъп.

Искаше ми се този миг на истинска радост да продължи вечно, да забравя за тревогите, надвиснали над семейството ми, заплашвайки да се стоварят отгоре ни всеки момент. Но щастието се изпари до вечеря. Някои от кандидатите, които бях пропуснали играта, се оплакваха, че някой е трябвало да ги извика. Твърдяха, че присъстващите на забавата са получили несправедливо много време с мен, и настояваха да организирам обща среща с отсъствалите.

Бяха избрали за свой говорител Уинслоу, който се изправи пред мен с жален поглед и изрази колективното разочарование на групичката им. Хвана ме на излизане от трапезарията, когато се отправях към стаята си.

– Просто ви молим за още една групова среща, защото така е справедливо.

Разтрих едното си слепоочие.

– Но онова не беше точно среща. Не беше планирано, а и семейството ми, включително по-малките ми братя, беше с мен през по-голямата част от играта.

– Разбираме и нямаме нищо против сами да организираме събитието, стига вие да сте съгласна да ни придружите.

Въздъхнах объркано.

– За колко хора става въпрос?

– Само осем души. Иън помоли да не го включваме в плановете си.

Подсмихнах се вътрешно. Естествено, че Иън не искаше да има нищо общо с тайфа момчета, мрънкащи за повече време с мен. Хрумна ми веднага да го поканя на самостоятелна среща, ей така, заради идеята. Подозирах, че именно на това се беше надявал.

– Вие организирайте срещата, а аз ще се постарая да ви отделя време.

Уинслоу засия.

– Благодаря ви, Ваше Височество.

– Но – побързах да добавя, – ако обичаш, предай на останалите, че хленченето далеч не ви издига в очите ми. Дори бих описала поведението ви като незряло. Затова най-добре се постарайте срещата да си заслужава.

Усмивката на Уинслоу посърна, а аз го подминах и тръгнах нагоре по стълбището.

Още два месеца. Можех да се справя. Вярно е, че имаше, колкото хубави, толкова и лоши моменти, но нещо ме навяваше на мисълта, че най-тежката част беше минала. След бейзболния мач се чувствах много по-спокойно в компанията на момчетата и смятах, че мога да отделя нужното време на татко.

Със сърцето си обаче още не знаех какво да сторя.

Свърнах по коридора на третия етаж и засякох Арън да излиза от стаята си. Беше заменил сакото си със стилен елек и подозирах, че се е запътил към новите покои на Камил.

– Няма ли да махнеш тая усмивка от лицето си накрая? – попитах аз, изумена от способността му да я задържи толкова дни подред.