Кийра Кас: Наследницата

– Ваше Височество?

Ерик се появи по коридора, облечен в най-изискания костюм, в който го бях виждала досега. Косата му беше по-пригладена от обикновено, дори леко зализана назад. Изглеждаше по-висок, по-напет. Долната ми челюст увисна от изумление. Видът му беше главозамайващ.

– Отива ти изтупан – похвалих го аз, мъчейки се да върна нормалния облик на лицето си.

– О! – Той сведе поглед. – Просто опитвах да съм представителен.

– Постигнал си много повече. – Отлепих се от стената и застанах пред него.

– Смяташ ли? Според Хейл трябвало да нося по-тесни вратовръзки.

Изкисках се.

– Е, Хейл е голям талант по отношение на модния стил, но ти изглеждаш страхотно.

Очевидно го смущавах с комплиментите си.

– Е, забавляваш ли се?

Надникнах в залата през открехнатата врата.

– Партито се получи добре, не мислиш ли? Хубава храна, чудесна музика, разнородна компания… май е най-успешното ми досега.

– Колко дипломатично – каза Ерик.

Обърнах се към него с усмивка.

– Само дето имам чувството, че аз се съревновавам тази вечер.

– С кого? – попита смаяно той.

– С Камил, разбира се. – Отново надникнах в залата, криейки се зад вратата. Ерик дойде до мен и двамата я загледахме как танцува с Арън.

– Ама че глупост.

– Много мило от твоя страна, но аз си знам. Тя съчетава всичко, към което се стремя. – Бях си го мислила и преди, но за пръв път го признавах пред някого. Как ли успяваше Ерик да спечели доверието ми?

– Но защо ти е да подражаваш на нея, при положение че е повече от достатъчно да бъдеш себе си?

Извърнах рязко глава към него, сякаш идеята беше невъобразима. Постоянно се стремях към нещо и никога не ми беше достатъчно да бъда просто себе си.

Едва не се просълзих от думите му и се пресегнах да хвана ръката му, както бях направила неотдавна в стаята си.

– Толкова се радвам, че те срещнах. Както и да приключи всичко това, животът ми ще е по-богат, след като пътищата ни се пресякоха.

Той се усмихна.

– А аз нямам думи да опиша каква привилегия е за мен, че ми се отдаде шанс да те опозная.

Май възнамерявах да стисна ръката му, но в крайна сметка останахме така, свързани от мълчанието помежду ни.

– Вписа ли името си за участие? – попитах внезапно. – В Избора?

Той поклати глава с усмивка.

– Не.

– Защо не?

Той сви рамене, обмисляйки отговора си.

– Защото… кой съм аз?

– Ти си Еико.

Като че ли се стъписа да чуе истинското си име. Накрая по лицето му отново изникна усмивка.

– Да, аз съм Еико. Но ти почти не ме познаваш.

– Познавам Еико, колкото той познава Идлин. И мога да те уверя, че ти също си повече от достатъчен.

Той погали с палец вътрешната страна на ръката ми. Движението беше едва доловимо, но усетих, че и двамата се питахме какво ли щеше да стане, ако името му беше в една от онези кошници. Можеше да попадне сред участниците, но можеше и да го изтегля… не знаех дали рискът щеше да си е струвал в крайна сметка.

– Трябва да се връщам вътре. – Посочих с палец през рамо.

– Разбира се. До скоро.

Съсредоточих се върху стойката си, изправяйки се в пълен ръст, който беше доста по-впечатляващ с обувките на високи токчета, подарък от Камил. Влязох в салона и тръгнах сред гостите, поздравявайки някои от тях с любезно кимване. Можех да спра дузина пъти, но продължих напред, докато не намерих Хенри.

– Здравей – заговорих го.

Цяла седмица се бях канила да поговоря с него. Но покрай скоростните срещи, нервите около злепоставящата статия и организацията на партито в чест на Камил не ми беше останало време. Личеше си, че е напрегнат, и макар да бях сигурна, че Ерик му е предал всичко, май и двамата чакахме подходящия момент да поговорим насаме.

– Добре ли си? – попитах го.

Той кимна.

– А ти добре?

И аз кимнах.

Хенри въздъхна и лъчезарното изражение, с което бях свикнала, отново се появи на лицето му. Замислих се за всички спорове и неразбирателства, които бях имала в живота си. На никое от тях не можеше да се сложи точка с по-малко от пет думи. Ала от страна на Хенри не ми трябваше повече, за да разбера опасението му, че ме е засегнал, което обаче не бе съпроводено с ни най-малкото желание целувката ни да не се беше състояла.

Може би Ерик нямаше повод за притеснение. Може би двамата с Хенри общувахме напълно задоволително.

– Танц? – предложи той, сочейки към дансинга.

– Моля!

Бях висока почти колкото него на тези токчета, а и той не беше особено даровит танцьор, но ентусиазмът му компенсираше липсата на грациозност. Завъртя ме няколко пъти и дори ме наклони назад два пъти. Когато след второто навеждане се вдигнах със смях, мярнах Ерик зад рамото му.