Кийра Кас: Наследницата

Мама изглеждаше ослепително както винаги, а татко не толкова уморен. Джоузи плуваше в свои води и бях доволна, че поне този път не беше откраднала някоя от тиарите ми. Кадън кръстосваше из салона като малък посланик и се здрависваше с гостите.

Аз, разбира се, стоях с влюбената двойка, което беше едновременно обаятелно и изтощително начинание. Арън гледаше Камил сякаш тя издигаше слънцето на небето всяка божа сутрин. Погледът му беше красив, запленен като че ли от дъха, напускащ устните ѝ. Но за мен всичко това беше безкрайно далечно, тъй като никой не ме беше поглеждал така.

Осъзнах, че завиждам на Камил. Не заради непоклатимата любов на брат ми – макар и да знаех, че тя е една от най-устойчивите сили на света, – а защото всичко ѝ се получаваше с лекота.

Как бе успяла да я възпита така френската кралица? Камил беше изящна и мила, но на никого не би му минало през ума да се изпречи на пътя ѝ. Покрай работата си в сферата на международните отношения знаех, че поданиците ѝ я обичат. На миналогодишния ѝ рожден ден по улиците се развихрило импровизирано тържество в нейна чест, което продължило три дни. Цели три дни!

Смятах образованието си за доста добро и всестранно, от което следваше едно: неуспехите ми не се дължаха на това какво бях пропуснала да науча, а на мен самата.

Прозрението ми ме принуди да се отдръпна от нея и брат ми. Близостта с нея ме караше да се чувствам още по-зле. Преди да успея да се отдалеча, Иън се появи до мен, предлагайки ми ръката си.

– Дълго време не сме се виждали.

Врътнах очи.

– Виждаме се всеки ден. – Въпреки това го хванах под ръка.

– Но рядко ни се отдава възможност да поговорим. Стана ми интересно как си.

– Отлично. Не си ли личи? Търча като откачена по срещи, докато народът ме обвинява, че се преструвам, а брат ми е влюбен в съвършено момиче, което несъмнено ще ми го открадне един ден.

– Открадне?

Кимнах.

– Когато в крайна сметка се оженят, за което е необходимо изричното одобрение на майка ѝ и продължителен годеж, за да имат възможност да планират навярно най-бляскавата сватба, състояла се някога, той ще трябва да заживее във Франция с нея.

– Хмм – проточи той, отвеждайки ме до дансинга и слагайки ръка на кръста ми. – Не мога да ти помогна с брат ти, но ако наистина замине, все пак ще имаш човек, на когото винаги можеш да разчиташ.

– Случайно да говориш за твоя милост? – попитах шеговито аз, поклащайки се в ритъм с музиката.

– Разбира се – отвърна той. – Предложението ми още е в сила.

– Не съм го забравила.

Като огледах салона с празничната му украса и знатни гости, не можех да отрека колко добре се връзваше Иън с обкръжението. Още с пристигането си ме беше впечатлил с изтънчено поведение, каквото малко хора притежаваха. Ако не знаех истината, сигурно щях да реша, че и той е израснал в дворец.

– В случай че в статията има нещо вярно, не е нужно да се измъчваш с тези момченца. Аз ще бъда всичко, което можеш да пожелаеш от един съпруг. Ще бъда верен, услужлив и истински помощник. Никога няма да настоявам за любовта ти. И ще съм повече от щастлив, ако просто живея с теб.

Все още не разбирах мотивацията му. Определено можеше да постигне много повече.

– Отново ти благодаря за предложението. Но още не съм се отказала от Избора.

Иън килна глава настрани с лукава усмивка на лице.

– О, отказала си се, и още как.

– И защо смяташ така? – опитах да отвърна на нахаканото му поведение.

– Защото още съм тук. А ако наистина се надяваше да откриеш любовта, едва ли щеше да ме задържиш толкова време.

И двамата все още се подсмивахме на дръзкото му изявление, когато спрях да танцувам и изтръгнах бавно ръце от неговите.

– Нали осъзнаваш, че мога да те изпратя у дома още на мига?

– Но няма да го направиш – предположи той, без да сваля дяволитата усмивка от лицето си. – Знаеш, че съм способен да ти дам нещото, което наистина искаш, а ти си единствената, която може да ми даде онова, което аз искам.

– А то е?

– Удобство. Удобство в замяна на свобода. – Той сви рамене. – Смятам, че сделката е доста изгодна. – Отбеляза с поклон. – До утре, Ваше Височество.

Не можех да понасям факта, че Иън навярно беше единственият по-пресметлив човек в двореца от мен. Отлично знаеше какво целя и на какво бях готова, за да го постигна, което действаше зле на нервите ми.

Намирах се близо до страничната врата на балната зала, затова се измъкнах незабелязано в коридора, търсейки усамотение поне за миг. Потрих уморените си от усмивки бузи. Тук беше по-прохладно и по-подходящо място за размисъл.