Кийра Кас - Наследницата

– Ела. Да поседнем за малко.

Седнах до него и събрах накуп няколко от скиците на рокли, по които работех в момента.

– Впечатляващи са, Идлин – отбеляза той.

Усмихнах му се вяло.

– Благодаря, но това са просто драсканици.

– Не говори така – каза той. – Не омаловажавай таланта си.

Запечатах думите му в съзнанието си, намирайки утеха в тях.

Кайл придърпа към себе си няколко от моливите ми и задраска по един лист.

– Какво рисуваш? – попитах го, загледана в малките квадратчета.

– Една идея, с която експериментирам в момента. Попрочетох това-онова за някои от по-бедните окръзи. Напоследък имат големи затруднения с жилищата.

– Заради разцвета на промишлеността?

– Да. – Той продължаваше да скицира, чертаейки съвършено прави линии.

Татко правеше всичко по силите си да стимулира индустрията в някои от основните селскостопански райони. За всички щеше да е благотворно, ако продукцията се преработваше там, където и се отглеждаше. Но с развоя на този план все повече хора започваха да се преселват в промишлените окръзи, откъдето пък възникваше проблемът с недостатъчното жилищни сгради.

– Имам някаква представа колко са скъпи строителните материали, затова ми се струва най-практично да бъдат построени ето такива къщички, нещо като семейни помещения. Обмислям тази идея от няколко седмици насам. Искам да представя архитектурния си план на човек, способен да го реализира.

Огледах малкото здание, голямо колкото банята ми, прилепено до идентично такова. Всяко от тях си имаше отделна врата и страничен прозорец. Тесен улук събираше дъждовната вода и я отвеждаше до кофа, разположена до вратата. По покрива се виждаха отдушници, а отпред стърчеше навес, предлагащ сянка над фасадната част.

– Изглеждат толкова малки.

– В очите на бездомника ще са същински имения.

Въздъхнах, когато се досетих, че навярно имаше право.

– Предполагам няма да има място за баня.

– Не, но повечето хора използват тези във фабриките. Поне така прочетох. Тези постройки ще служат главно за подслон, благодарение на което работниците ще са по-отпочинали, в по-добро здраве… пък и на всеки му е мило да има свой дом.

Наблюдавах колко старателно добавя дребни детайли по скицата си. Знаех, че копнее за същото – за нещо, което да нарече лично свое. Побутна с пръсти листа, добавяйки го към купчината.

– Не е толкова интригуващо, колкото някоя пищна бална рокля, но само това умея – заключи през смях той.

– И се справяш прекрасно.

– Пфу. Просто исках да те разсея за момент, а не се сетих за друго.

Протегнах ръка и хванах неговата.

– Достатъчно е, че дойде. И без това не бива да унивам прекалено. Трябва да измисля план за действие.

– Изявление например?

Свих рамене.

– Може би. Първо трябва да го обсъдя с баща ми.

Идеята ми очевидно му се стори глупава, но все пак не знаеше какво е положението. А дори да знаеше, едва ли щеше да разбере.

– Благодаря ти, че се отби, Кайл. Задължена съм ти.

– Задължена си ми, и още как. Обеща ми да говориш с майка ми. – Той ми намигна, за да покаже, че не ми се сърди.

Не бях забравила обещанието си, а и ми бяха изникнали няколко възможности да подхвана темата с госпожица Марли. Но сега проблемът беше в мен, не в нея. Ставаше ми все по-трудно да си представя двореца без Кайл.

– Разбира се. Помня.

Той отново ме сръчка в корема и аз се изкисках.

– Знам.

– Отивам да поговоря с родителите си. Трябва да реша какво да правя.

– Добре. – Той преметна ръка през раменете ми и ме изпрати до коридора. Като се разделихме при стълбището, веднага влязох в кабинета и се прокашлях, разтревожена от уморения вид на татко.

Той вдигна поглед от документите пред себе си и ги пъхна в едно от чекмеджетата, сякаш с надеждата, че не съм ги видяла.

– Здравей, миличка. Нали уж щеше да се трудиш по Избора тази седмица?

– Е, такъв беше планът, но се питам дали изобщо има смисъл предвид обстоятелствата.

Погледът му притъмня.

– Не знам как се случи, Идлин. Много съжалявам.

– Аз трябва да ти се извиня, не ти на мен. Бадън е преувеличил, но в основите си историята му е вярна. И наистина казах онези неща пред кмета Уорън. Но просто се жалвах колко ми е трудно. Питай мама; и тя беше с нас. Онази жена е извъртяла думите ми.

– Вече говорих с майка ти, скъпа, и не съм ти ядосан. Просто не разбирам защо е постъпила така Мила. Имам чувството, че всички са се прицелили в нас в момента… – Отвори уста, сякаш да каже още нещо, но явно беше толкова объркан от съкрушителното негодувание на народа, че не знаеше откъде да започне.