Кийра Кас: Наследницата

Може и да грешах, но като че ли в свенливата му усмивка имаше нотка на тъга.

Камил изглеждаше превъзходно на първата страница на всички вестници и няколко от жълтите списания, които по традиция приравняваха семейството ни с кинозвезди и прочути музикални изпълнители. Освежаваше настроението в Дамския салон просто с присъствието си, а леля Мей дойде в двореца за няколко дни само и само да ѝ се порадва.

Разбирах защо не харесвах Джоузи. Тя се държеше разглезено и детински и така усилено се опитваше да ми подражава, че нещо ме караше винаги да съм нащрек в нейно присъствие. Случаят с Камил обаче беше по-сложен. Дори съвършенството ѝ беше ненатрапчиво, сякаш дори не го забелязваше. Затова макар и много, много да ми се искаше да я мразя, знаех, че това щеше да говори зле за мен, а не за кротката, скромна французойка.

– Как е майка ти? – попита я мама, но нещо в тона на гласа ѝ ме навя на мисълта, че се интересува по задължение от състоянието на кралица Дафни. Като че ли това беше единствената тема, която пораждаше известно напрежение помежду им.

Мама ѝ подаде чаша чай и Камил я пое благодарно, обмисляйки отговора си през това време.

– Много добре. Поръча ми да те поздравя от нейно име.

– Напоследък изглежда по-щастлива отвсякога по снимките във вестниците. – Мама сложи ръце в скута си с топла усмивка на лице. Този ѝ коментар прозвуча по-искрено.

– Така е – потвърди Камил. – Не знам на какво се дължи, но досега не съм я виждала по-радостна. А нейното щастие е и мое. – Очите ѝ се разнежиха при мисълта за майка ѝ, което отново ме накара да се зачудя какво точно се случваше във френския дворец.

– Е – подхвана Джоузи, кръстосвайки драматично крака и присвоявайки си разговора. – Има ли шанс в близкото бъдеще да чуем сватбените камбани?

Камил извърна поглед стеснително и всички се засмяха.

– Може би – отвърна уклончиво тя. – Знам, че Арън е мъжът на живота ми, но и двамата чакаме подходящия момент.

Госпожица Марли въздъхна.

– Предполагам разгарът на Избора не е такъв.

– В никакъв случай! – Камил сложи ръка в скута ми. – Не бих си присвоила толкова важен за момент за скъпата ми приятелка!

Госпожица Марли и госпожица Луси стиснаха трогнато ръце.

– Което ме подсеща… – Камил изправи гръб. – Идлин, още не си ми разказала нищо. Какви са момчетата?

Аз се засмях.

– Какво да ти кажа, само ме ядосват.

– О, недей така – обади се шеговито мама.

– Моля те, не споделяй нищо за Кайл. Ама че гнусно! – възмути се Джоузи, а майка ѝ я шляпна по крака.

– И на мен ми е любопитно! – присъедини се леля Мей. – Изпуснала съм доста. Разбрах, че имало сбиване!

– Имаше. – Врътнах очи. – Истината е, че още опознавам повечето от тях. – Признах си аз. – Няколко изпъкват пред останалите, но нещата се променят от ден на ден, така че ми е трудно да преценя кой е най-подходящият.

– Да прецениш? – обади се с леко тъжен глас Камил. – Няма как да прецениш. Не изпълва ли някое от момчетата сърцето и мислите ти?

При тези ѝ думи в главата ми изникна едно име. И бях толкова изненадана да изпитам подобно нещо, че не можах да осъзная кое точно бе то.

Опитах да се съсредоточа върху разговора ни.

– Май просто не съм особено романтична личност.

– Очевидно – измърмори Джоузи под носа си.

Камил или не чу коментара ѝ, или го игнорира.

– Вярвам, че ще си намериш прекрасен съпруг. Нямам търпение да видя кой ще е!

Разговорът се прехвърли на други теми и аз слушах безучастно. Не знаех дали трябва да остана в салона цял ден, или да се кача в кабинета на татко. Имах чувството, че напоследък все допусках грешки, и не исках да увеличавам броя им.

Не че имах нещо против момичешките раздумки, но се нуждаех от малко почивка. Извиних се и тръгнах към вестибюла, без да знам накъде отивам. Петнайсет минути. Обещах си след това да се върна в Дамския салон по-жизнена и словоохотлива от всякога.

Най-случайно срещнах Хейл, който се беше запътил към градината и държеше поднос с гарафи вода в ръцете си. Като ме видя, по лицето му изплува огромна усмивка.

– Накъде си тръгнала? – попита ме той.

– Наникъде. Просто исках да изляза за малко от Дамския салон.

– С няколко от момчетата играем бейзбол навън. Заповядай, ако искаш.

Надникнах през прозореца и видях около осем от момчетата да си подхвърлят топката.

– Откъде намериха такива неща?

– От Остън.

Разбира се. Остън имаше всичко. Погледах как момчетата навиват крачолите на панталоните си и изхлузват официалните си обувки, побутвайки се закачливо един друг.