Кийра Кас - Наследницата

– Никога не съм играла бейзбол – признах си аз.

– В такъв случай е още по-наложително да дойдеш.

– Ти можеш ли да играеш?

– Не ме бива с бухалката, но иначе съм добър питчър. Ще те науча. – Вълнението по лицето му беше толкова искрено, не можех да не се съглася.

– Добре. Но имай предвид, че едва ли ще ми се удава.

– Откога има нещо, което да не ти се удава? – попита той, повеждайки ме към вратата.

Навън бяха Кайл, Апсъл, Тавиш и Харисън. Видях и Алекс, когото, макар и да не ми се искаше да си призная, се изкушавах да изпратя обратно в Калгари още откакто Мила се беше раздрънкала пред вестниците. Още го обмислях.

Мярнах Хенри да се разтяга до Линд, затова очите ми инстинктивно потърсиха Ерик. Намериха го да седи на една от каменните пейки.

– Ваше Височество! – провикна се Едуин, привличайки вниманието ми. – Идвате да гледате ли?

– Не, сър. Идвам да играя.

Няколко от момчетата ме поздравиха с ръкопляскане и одобрителни възгласи, макар че едва ли някой от тях ме смяташе за добро попълнение.

– Добре, добре – обявих на висок глас, вдигайки ръце. – Само имайте предвид, че трябва да се връщам в Дамския салон до няколко минути и никога досега не съм играла бейзбол. Ама никога. Просто ми хрумна да пробвам, преди да се върна на работа.

– Ще се справите! – увери ме Тавиш. – Елате да се събуете. Ще оставим обувките ви до моите.

Събух токчетата си и му ги дадох.

– Ох, доста тежат. Как изобщо си вдигате краката?

– Здрави прасци, предполагам.

Той се засмя и отнесе обувките ми в края на ливадата.

– Добре, Идлин ще е първа – обяви Кайл.

Имах най-обща представа какви са правилата на играта. Три аута, четири бази. Нямах никакво понятие обаче как стоят нещата на практика.

Хейл беше застанал в средата на ромбоидната площадка и с Апсъл упражняваха хвърляне. Раул, който щеше да е кетчърът, дойде до мен.

– Ето какво се иска от вас – каза той. Имаше силен испански акцент, но инструкциите му бяха напълно разбираеми. – Хващате батата тук и тук. – Демонстрира ми, обвивайки здраво с пръсти долната ѝ част. – Разкрачвате се и забивате предния крак в тревата, ясно?

– Да.

– Просто наблюдавайте топката.

– Да наблюдавам топката… ясно.

Раул ми подаде батата, която се оказа доста по-тежка, отколкото бях очаквала.

– Успех.

– Благодаря.

Застанах на импровизираната база, мъчейки се да изпълня указанията на Раул. Предположих, че щом Хейл щеше да хвърля топката, двамата бяхме от противникови отбори. Въпреки това се ухили до уши, като ме видя в поза.

– Ще я хвърля леко, става ли?

Кимнах.

Той хвърли топката, а аз замахнах с батата доста над нея. Същото се случи и втория път. Не бях сигурна какво точно се случи на третия, но успях да се завъртя на пета.

Хейл и Раул се разсмяха и макар че в друга ситуация навярно бих се почувствала неловко, сега нямаше такова нещо.

– Идлин! Идлин!

Моментално разпознах гласа на майка ми и се обърнах към отворените прозорци на Дамския салон. Всички ме гледаха и очаквах да ме извика вътре.

– Разбий ги! – изкрещя тя вместо това. – Удряй!

Леля Мей вдигна ръце във въздуха.

– Давай, Иди!

Останалите момичета се присъединиха към тях с радостни крясъци и ръкопляскане. Засмях се и се обърнах към Хейл. Той ми кимна. Аз му отвърнах със същото и стиснах здраво батата.

Този път уцелих топката, запращайки я в ниска парабола към лявата част на игрището. Изпищях, пуснах батата, за да хвана роклята си в ръце, и хукнах към първа база.

– Давай, Иди, давай! – викаше окуражително Кайл.

Зърнах Хенри да преследва топката, затова се запътих към втора база, наблюдавайки го през цялото време. Нямаше да успея. Хвърлих се напред импулсивно и паднах по корем върху базата.

Бях я достигнала преди него!

Всички заликуваха. Дори не беше мой ред, а и не бях спечелила, но се чувствах много горда. Най-неочаквано Едуин ме вдигна от земята и ме прегърна, завъртайки ме в кръг.

След няколко секунди мама, Джоузи и всички останали момичета изскочиха навън, събуха обувките си и пожелаха да опитат.

Някой извика даже татко и братята ми на игрището и Кадън демонстрира на всички колко е атлетичен. Мама и татко застанаха прегърнати в единия край на полето. Момчетата се затупаха един друг по гърбовете, а Арън отведе тихомълком Камил, целувайки я на всяка крачка, която правеше.

– Давай, Хенри! – изкрещях аз, когато дойде негов ред да хване батата. Ерик се доближи до мен и също завика.