Гарольд Роббинс - Торбарите

— Mi padre ha muerto. — Говорех на испански. Моят испански не беше кой знае колко добър, но това бе техният език и затова продължих на него. — Но аз, неговият син, се надявам да продължа добрата му работа. Лошо е наистина, че баща ми не е тук, да изкаже лично благодарността си, на вас, добрите, за всичко, което правите за успеха на компанията. Надявам се, че ще ви бъде достатъчно, като ви кажа, че точно преди да се помине, той утвърди пет процента увеличение на надниците на всеки един, който работи в тази фабрика.

Джейк ме сграбчи неистово за ръката. Изтръгнах я и продължих:

— Горещото ми желание е да ми окажете същата доброжелателна подкрепа, която оказвахте на моя баща. Надявам се да бъдете търпеливи с мен, защото имам много да се уча. Благодаря ви и Бог да бъде с вас.

Тръгнах надолу по стълбището, а Джейк подир мен. Работниците направиха пътека, през която да мина. Повечето мълчаха; неколцина ме докоснаха насърчително на минаване. Съгледах двама с насълзени очи. Баща ми поне не си отиваше неоплакан. Макар да бяха сълзи на хора, които не го познаваха.

Излязох от фабриката и примигнах на дневната светлина. Слънцето все още беше на небето. Почти го бях забравил, стори ми се толкова отдавна.

Огромната кола, модел „Пиърс ароу“, стоеше пред входа с Невада зад кормилото. Запътих се към нея. Спря ме ръката на Джейк върху рамото ми. Обърнах се към него. Гласът му беше хленчещ:

— Защо трябваше да правиш това, Джонас? Не познаваш тези копелета, както ги познавам аз. Дай им едно, ще поискат пет. Баща ти все ме гонеше да ги държа изкъсо.

Изгледах го хладно. Някои хора не схващаха достатъчно бързо.

— Чу ли какво казах там, Джейк?

— Чух, Джонас. Тъкмо за това…

Пресякох го.

— Изглежда не си чул, Джейк — казах меко аз. — Моите първи думи бяха „Mi padre ha muerto“. Баща ми е мъртъв.

— Да, но…

— Те означават точно това, Джейк. Той е мъртъв. Но аз не съм. Аз съм тук и единственото, което трябва да запомниш, е, че съм точно като него в едно отношение. Няма да търпя глупости от някой, който работи за мен, и ако това не му харесва, може да върви по дяволите!

Джейк се учеше бързо. Скочи към колата и ми отвори вратата.

— Не мислех нищо лошо, Джонас. Аз само…

Нямаше смисъл да му обяснявам, че платиш ли повече, ще получиш повече. Форд го доказа миналата година, като повиши заплатите на своите работници. Успя да утрои производството. Влязох в колата и погледнах назад към фабриката. Черната, неприветлива смола на покрива ми се наби в очи. Спомних си я от самолета.

— Джейк, виждаш ли онзи покрив?

Той изви глава и го погледна. Беше озадачен.

— Да, сър?

Изведнъж се почувствувах уморен. Облегнах се на тапицерията и затворих очи.

— Боядисайте го в бяло — наредих аз.

Дремех, докато огромната лимузина гълташе двадесетината километра между новата къща на баща ми и фабриката. От време на време отварях очи и улавях погледа на Невада в огледалото за обратно виждане, после клепачите ми пак се затваряха, натежали като олово.

Мразех баща си, мразех майка си и ако имах сестри и братя, щях да мразя и тях. Не, баща си не мразех. Вече не. Той беше мъртъв. Не можеш да мразиш мъртвите. Само ги помниш. Не мразех и майка си. Всъщност, тя не ми беше истинска майка, а мащеха. И не я мразех. Обичах я.

Затова я бях довел у дома. Исках да се оженя за нея. Но баща ми каза, че съм много млад. Деветнадесет години не било възраст за женене. И понеже той не беше много млад, взе, че се ожени за нея една седмица след завръщането ми в колежа.

Запознах се с Рина в местния клуб две седмици преди края на ваканцията. Беше дошла от Изтока, от някакво селище в Масачузетс, наречено Бруклайн, и не приличаше на никое от момичетата, които бях срещал дотогава. Всички тукашни момичета са мургави и изпечени от слънцето, ходят като мъже, говорят като мъже и дори яздят като мъже. Само вечер, когато свалят джинсите и облекат роклите, можеш да разбереш, че са нещо друго. Иначе, даже и край плувния басейн, съобразно модата, приличат на момчета. Плоскогърди и с тънки бедра.

А Рина беше момиче. Човек не можеше да се излъже. Особено по бански костюм, както беше първият път, когато я срещнах. Беше стройна, с широки рамене, може би прекалено широки за жена. Но гърдите й бяха едри и тежки, напиращи през коприненото жарсе, обръщащи модата с главата надолу. Човек не можеше да ги погледне, без да изпита в устата си вкуса на млечно-медената им сладост. Почиваха си удобно на издължения гръден кош, който надолу преминаваше в нежна талия, която на свой ред преливаше в стройни, но закръглени бедра и дупе.