Гарольд Роббинс - Торбарите

Обърнах се въпросително към Денби. Денби не забави отговора си. Говореше припряно.

— Съдията Хаскъл в Рено го има в архива си.

— Телефонирай му веднага да го узакони — казах аз. Денби се запъти към вратата. Спрях го. — И като свършиш с него, се обади на директорите и им кажи, че свиквам дирекционния съвет на специално заседание утре сутринта на закуска. У дома.

Денби излезе и аз се обърнах към Макалистър:

— Трябва ли да направя нещо друго, Мак?

Той бавно поклати глава.

— Точно сега не. Всъщност, немският контракт. Не зная много за него, но баща ти казваше, че криел чудесни възможности. Касае се за някакъв нов продукт. Мисля, че го нарече „пластмаса“.

Изгасих цигарата в пепелника на бюрото.

— Вземи от Денби материалите. Прегледай ги довечера и ми ги резюмирай утре сутринта преди заседанието на дирекционния съвет. Ще бъда на крака в пет часа.

Странно изражение се появи на лицето на Макалистър. В първия миг не можах да го разтълкувам, после разбрах. Уважение.

— Ще бъда там в пет, Джонас.

Изправи се и тръгна към вратата. Извиках му, преди да стигне до нея:

— Между другото, Мак, поискай от Денби списък на другите притежатели на акции. Няма да е зле да узная имената им преди заседанието.

Уважението, изписано на лицето му стана още по-дълбоко.

— Да, Джонас — каза той и излезе.

Обърнах се към Невада и го загледах.

— Ти как мислиш? — запитах аз.

Изчака дълго преди да отговори. После изплю късчето цигарена хартия залепено по устните му.

— Мисля, че твоят старец ще почива в мир.

Това ме подсети. Почти бях забравил. Станах от стола, заобиколих бюрото и отидох до кушетката. Отгърнах одеялото и погледнах.

Очите му бяха затворени, а устата зловеща. Под кожата на дясното слепоочие имаше бледосиньо петно, простиращо се нагоре към косата. Сигурно това е емболията, помислих си аз.

Дълбоко в себе си исках да пророня сълзи за него. А не можех. Много отдавна ме беше изоставил — от онзи ден на верандата, когато ме хвърли на Невада.

Чух вратата да се отваря зад мен, пуснах одеялото и се обърнах. Денби стоеше на прага.

— Джейк Плат иска да ви види, сър.

Джейк беше директорът на фабриката. Той въртеше всичко. Освен това се ослушваше откъде духа вятърът, така че новината сигурно вече пътуваше из фабриката.

— Кажи му да влезе.

Думите едва излязоха от устата ми и той се появи на прага до Денби. Едър, набит мъж. Имаше тежка походка. Влезе в кабинета с протегната напред ръка.

— Току-що научих печалната вест. — Той пристъпи към кушетката и погледна към трупа на баща ми, придавайки си израз на ирландска оплаквачка. — Печална загуба, наистина. Баща ти беше велик човек — поклати глава жаловито. — Велик човек.

Минах зад бюрото. И ти си велик артист, Джейк Плат, мина ми през ума. А на глас казах:

— Благодаря, Джейк.

Той се обърна към мен, щастлив от мисълта, че номерът е минал.

— Искам да те уведомя, че ако ти трябвам за нещо, каквото и да било, винаги съм на разположение.

— Благодаря ти, Джейк — повторих аз. — Добре е да зная, че имам на своя страна хора като теб.

Видимо се изпъчи при моите думи. Гласът му се снижи поверително:

— Цялата фабрика жужи. Мислите ли, че трябва да им кажа нещо? Знаеш ги тези мексиканци и индианци. Много са чувствителни и нервни и може би трябва да ги поуспокоя.

Погледнах го. Май беше прав.

— Чудесна идея, Джейк. Но ми се струва, че ще бъде по-добре, ако аз им поговоря.

Независимо дали му харесваше, или не, Джейк трябваше да се съгласи с мен. Такава му беше политиката. Да не противоречи на шефа.

— Правилно, Джонас — каза той, прикривайки разочарованието си. — Стига да си в състояние.

— В състояние съм — казах и се отправих към вратата.

Гласът на Невада долетя до мен:

— Какво ще го правим?

Обърнах се и проследих погледа му, насочен към кушетката.

— Викни онези от погребалното бюро да се погрижат за него. Кажи им, че искаме най-хубавия ковчег в щата.

Невада кимна.

— След това ме чакай с колата отпред и ще се приберем у дома.

Излязох, без да дочакам отговора. Джейк заприпка след мен, а аз тръгнах по коридора към стълбището, водещо към фабриката.

Очите на всички в помещението се обърнаха към мен, когато се появих на площадката на върха на стълбището. Джейк вдигна ръце и в помещението се възцари тишина. Изчаках да спрат всички машини, преди да заговоря. Имаше нещо зловещо. За пръв път фабриката беше така тиха. Гласът ми закънтя лудешки из сградата.