Гарольд Роббинс - Торбарите

За него нямаше значение, че момичето е умряло. Имаха значение двайсетте бона. Но изведнъж осъзнах, че въпросът не е само в парите. Работата беше малко по-дълбока.

Прокрадналата се горчивина в гласа му ми го подсказа. Погледнах го с внезапно прозрение. Баща ми старееше и това го гризеше отвътре. Сигурно пак си мислеше за Рина. Повече от година бе изминала от голямата им сватба в Рено и все още нямаше нищо.

Обърнах се и тръгнах към вратата, без да проговоря. Баща ми изрева след мен:

— Къде отиваш?

Извих глава и го изгледах.

— Връщам се в Лос Анжелос. Нямаш нужда от мен, за да решаваш. Или ще им платиш, или не. За мен няма значение. Освен това, имам среща.

Той заобиколи бюрото и пристъпи към мен.

— Какво? — изрева той. — Ще го наблъскаш на друго момиче, така ли?

Погледнах го открито. Беше ми писнало.

— Стига си хленчил, старче. Трябва да се радваш, че някой от рода ти все още го може. Иначе Рина ще си помисли, че всички нещо не сме в ред!

Лицето му се изкриви от гняв. Вдигна ръце, готов да ме удари. Устните му побеляха, ръмжеше, вените по челото му пламнаха и запулсираха. После, внезапно, както електрическият ключ прекъсва светлината, изразът на лицето му се стопи. Политна към мен.

Ръцете ми инстинктивно се протегнаха и го уловиха. Само за миг очите му се избистриха, загледани в моите. Устните му помръднаха:

— Джонас… синко…

После отново се замъглиха и с цялата си тежест се стовари върху мен, преди да се плъзне към пода. Погледнах го. Знаех, че е мъртъв още преди Невада да го претърколи и разкъса ризата му.

Невада коленичи до тялото на баща ми на пода, Макалистър се спусна към телефона за лекар, а аз хванах бутилката „Джак Даниъл“, когато Денби влезе. Той отстъпи назад към вратата, книжата в ръката му трепереха.

— Господи, младши! — каза той ужасено. Погледът му се насочи от пода към мен. — Кой ще подпише немските контракти?

Хвърлих поглед към Макалистър. Той ми кимна едва забележимо.

— Аз — отговорих.

Долу на пода Невада затваряше очите на баща ми. Оставих бутилката уиски, без да съм отпил, и се обърнах към Денби.

— И престанете да ме наричате младши.

Когато лекарят влезе, ние вече бяхме положили тялото на баща ми на кушетката и го бяхме покрили с одеяло. Лекарят беше слаб, жилав, плешив мъж с дебели стъкла на очилата. Повдигна одеялото и погледна.

— Мъртъв е.

Нищо не казах. Макалистър бе този, който зададе въпроса, докато се въртях върху бащиния си стол:

— Причината?

Докторът пристъпи към бюрото.

— Енцефаличен емболизъм. Удар. Съсирек в мозъка, както изглежда. — Погледна ме. — Бъдете благодарни, че е станало бързо. Не е страдал.

Наистина беше бързо. В един миг баща ми беше жив, в следващия беше нищо, дори нямаше сили да отпъди любопитната муха, която пълзеше по ръба на одеялото към покритото му лице. Нищо не казах.

Лекарят се отпусна тежко в креслото срещу мен. Измъкна писалка и лист хартия. Положи листа върху бюрото. Прочетох обърнатите наопаки букви: УДОСТОВЕРЕНИЕ ЗА СМЪРТ. Писалката задраска върху листа. След миг вдигна очи:

— Добре ли е, ако впиша емболизъм като причина за смъртта, или желаете аутопсия?

Поклатих глава.

— Емболизъм е достатъчно. Аутопсията няма да промени нещата.

Докторът продължи да пише. След малко свърши и побутна документа към мен.

— Проверете дали всичко е вярно.

Взех удостоверението. Всичко беше вярно. Чудесно се беше справил за лекар, който до днес не беше виждал никого от нас. Но в щата Невада всеки знаеше кой е Корд. Възраст — шестдесет и седем. Наследници: съпруга Рина Марлоу Корд; син Джонас Корд, младши. Плъзнах го по бюрото обратно към него.

— Всичко е вярно.

Той взе листа и се изправи.

— Ще ги регистрирам и ще ви изпратя копия по сестрата. — Застана колебливо, сякаш се опитваше да реши дали да изрази съболезнованията си. Очевидно го сметна за излишно, тъй като тръгна към вратата, без да проговори. Пак влезе Том Денби.

— Какво да правя с чакащите отвън? Да ги отпратя ли?

Поклатих глава. Пак щяха да се върнат.

— Кажи им да влязат.

Бащата и майката на момичето застанаха на вратата, а лицата им изразяваха напрегната смесица от скръб и съчувствие.

Мъжът вдигна поглед към мен.

— Съжалявам, че не можахме да се срещнем при по-щастливи обстоятелства, мистър Корд.

Погледнах го. Имаше честно лице. Вярвам, че наистина мислеше това, което каза.

— И аз.

Жена му незабавно се разхълца.