Гарольд Роббинс - Торбарите

Слънцето започваше да се спуска от небето към бялата пустиня на Невада, когато Рено се показа под мен. Бавно наклоних машината и се насочих на изток. Дочувах как вятърът връхлита върху подпорите на двуплощника и се ухилих сам на себе си. Старецът наистина щеше да забълва змии и гущери, когато видеше самолета. Макар да нямаше за какво да роптае. Не беше давал пари за него. Спечелих го на комар.

Преместих напред кормилния лост и бавно слязох на около петстотин метра. Летях над Шосе Номер 32, а пустинята около него представляваше едно неспокойно пясъчно море. Заковах носа към хоризонта и погледнах отстрани. Ето я, че се показа, на около дванадесет километра пред мен. Като грозна жаба, клечаща сред пустинята. Фабриката

Побутнах лоста отново напред и когато прелетях над нея, бях само на около тридесет метра. Издигнах се за лупинг и погледнах назад.

Вече бяха по прозорците. Мургавите мексиканки и индианки в своите ярки, пъстри рокли и мъжете в избелелите си, сини работни дрехи. Почти виждах бялото на изплашените им очи, насочени към мен. Пак се ухилих. И без друго животът им беше страшно еднообразен. Нека им създам малко емоции.

Издърпах лоста нагоре за лупинг и като стигнах на седемстотин и петдесет метра, забих надолу и се насочих право към залятия със смола покрив.

Ревът на мощния двигател „Прат енд Уитни“ стигна до кресчендо и ме заглуши, а вятърът брулеше очите и лицето ми. Присвих очи и прехапах устни. Чувствувах пулсирането на кръвта във вените, туптенето на сърцето и събуждащите се в мен жизнени сокове.

Власт, власт, власт! Тук горе, където светът беше като играчка под мен. Където държах лоста в ръка и не съществуваше никой, нито дори баща ми, който да може да ми каже „не“!

Черният покрив на фабриката се открояваше на белия пясък като легнала на бели чаршафи девойка, чието черно петно на пубиса нашепва подканващо в мъглявината на нощта. Дъхът ми секна в гърлото. Майко! Не желаех да се обърна. Исках да се прибера у дома.

Щрак! Една от тънките метални жици, които крепяха крилата, се скъса. Примигнах и си облизах устните. Езикът ми усети соления вкус на сълзите. Вече виждах камъчета върху черната смола на покрива. Отпуснах лоста и започнах да излизам от лупинга. На двеста и петдесет метра изравних и се насочих в дълбок завой, който щеше да ме отведе в полето зад фабриката. Насочих се срещу вятъра и направих идеално три точково кацане. Изведнъж се почувствувах уморен. Дълъг беше този полет от Лос Анджелос.

Невада Смит крачеше през полето към мен, когато самолетът спря. Завъртях ключовете и двигателят замря, изкашляйки последната капка гориво от карбураторните си дробове, загледах се в Невада.

Той никога не се променяше. От времето, когато бях петгодишен и за първи път го видях да крачи към предната веранда, никак не се беше променил. Стегнатата, олюляваща се, кривокрака походка, сякаш беше яхнал кон, тънките, бели, обрулени от вятъра бръчици в крайчетата на очите му. Такъв беше и преди шестнадесет години. В 1909.

Играех си в ъгъла на верандата, а баща ми, седнал в големия люлеещ се стол до входната врата, четеше седмичния вестник на Рено. Беше към осем часа сутринта и слънцето беше вече високо в небето. Чух конски тропот и минах напред да видя какво става.

Един мъж слизаше от коня си. Движенията му бяха измамно бавни и грациозни. Метна юздите на стълба за връзване и закрачи към къщата. Пред стъпалата спря и вдигна поглед нагоре.

Баща ми остави вестника настрана и се изправи. Беше едър човек. Един и осемдесет и осем. Мускулест. С червендалесто лице, което лесно изгаряше на слънце. Погледна надолу.

Невада го изгледа косо.

— Джонас Корд?

— Да — килна широкополата си каубойска шапка назад, откривайки гарваново черната си коса.

— Чувам да се говори, че търсиш работна ръка.

Баща ми никога не отговаряше с „да“ или „не“ за каквото и да било.

— Какво можеш да вършиш? — запита той.

Усмивката на мъжа остана безизразна. Той бавно плъзна поглед от къщата към пустинята. После отново погледна баща ми.

— Мога да паса стада, но ти нямаш говеда. Мога да поправям огради, но ти и огради нямаш.

Баща ми помълча известно време.

— С това там бива ли те? — попита той.

Едва тогава забелязах револвера на бедрото на мъжа. Носеше го съвсем ниско, завързан за крака. Прикладът беше черен и изтъркан, а ударникът и металът блестяха с притъпена от смазката лъскавина.