Гарольд Роббинс - Торбарите

Косата й беше светлоруса и дълга, пристегната отзад на тила, пак противно на модата. Веждите й бяха високи, очите раздалечени и леко дръпнати, а в сините им ириси, зад леда, се прокрадваха игриви пламъчета. Носът й беше правилен и не много тънък, напомнящ за финландското й потекло. Може би единственият й недостатък беше устата. Тя беше широка, но не великодушно широка, тъй като устните не бяха достатъчно пълни. Беше овладяна уста, сигурно разположена върху скосената, волева брадичка.

Бе ходила в Швейцария да довърши образованието си: бе много сдържана и трудно можеше да я разсмее човек. За два дни съвсем ми завъртя ума. Гласът й беше мек и нисък, с лек чужд акцент, който бълбукаше нежно в ушите ти.

Десетина дни по-късно, по време на танцовата забава в събота вечер, за пръв път разбрах колко много я желая. Танцувахме бавен валс на полузагасени, сини светлини. Изведнъж тя пропусна един такт. Вдигна поглед към мен и се усмихна със спокойната си усмивка.

— Много си силен — каза тя, като се притисна към мен.

Почувствувах как топлината от слабините й се пренася в мен, когато възобновихме танца. Не можех да издържам повече. Улових я за ръката и я поведох навън.

Тя ме последва мълчаливо до колата. Качихме се в големия открит „Дюзенберг“, включих на скорост и излязохме на магистралата. Нощният пустинен въздух беше топъл. Погледнах я с крайчето на окото си. Главата й лежеше облегната на тапицерията, със затворени от вятъра очи.

Забих в горичка от финикови палми и загасих двигателя. Тя остана облегната на седалката. Наведох се и я целунах по устата.

Устните й не реагираха. Бяха като кладенец в оазис сред пустинята. Посегнах към гърдите. Ръката й улови моята и я задържа.

Вдигнах глава и я погледнах. Очите й бяха широко отворени и нащрек. Не можах да проникна в тях.

— Желая те! — казах аз.

Очите й не промениха изражението си. Едва долових гласа й:

— Знам.

Пак се притиснах към нея. Този път сложи ръка на гърдите ми и ме спря.

— Услужи ми с кърпичката си — каза тя, докато я измъкваше от джобчето на сакото.

Тя се белна в нощта и се изгуби от погледа ми в ръката й. Рина не вдигна глава от облегалката, не проговори, само ме наблюдаваше с бдителните си очи.

Усетих търсещите й пръсти и се наведох към нея, обаче тя успя да ме задържи на разстояние. После, изведнъж, почувствувах сладостната болка да бликва от основата на гръбнака ми и едва не изхвърчах от седалката.

Извадих цигара и я запалих с разтреперани пръсти, а тя сви кърпичката на малка топка и я изхвърли от колата. После взе цигарата от устата ми и я постави между устните си.

— Все пак те желая! — казах аз.

Тя ми върна цигарата и поклати глава.

— Защо? — попитах аз.

Обърна лице към мен. То просветна в мрака.

— Защото след два дни се прибирам у дома. Защото по време на борсовата криза през двайсет и трета година баща ми загуби всичко. Защото трябва да си намеря богат съпруг. Не бива да правя нищо, което би попречило на това.

Загледах се в нея за миг, после запалих двигателя. Изкарах на заден ход колата от горичката и се отправих към къщи. Не казах нито дума, макар че отговорът ми беше готов. Бях богат. Или поне щях да бъда един ден.

Оставих Рина във всекидневната и влязох в кабинета на баща си. Както винаги той работеше зад бюрото и самотната настолна лампа хвърляше светлина върху книжата. При влизането ми вдигна поглед.

— Да? — запита той, като че ли бях някой от персонала, нахълтал, докато се решава някой проблем.

Присегнах към ключа на стената и стаята се обля в светлина.

— Искам да се оженя! — заявих аз.

Той ме загледа, сякаш бях много, много далеч. Всъщност надалеч беше той, но бързо се върна.

— Ти си полудял — каза безстрастно и пак заби поглед в бюрото. — Върви си лягай и не ме безпокой.

Останах.

— Говоря сериозно, татко — настоях аз. За пръв път от дете го наричах така.

Той бавно се изправи.

— Не! — каза. — Още си много млад.

И толкова. Никога не питаше кой, какво, защо. Не, просто бил съм много млад.

— Добре, татко — казах аз и се обърнах към вратата. — Помни, че съм те питал.

— Почакай! — каза той. Спрях с ръка на дръжката. — Къде е тя?

— Чака във всекидневната — отговорих аз.

Той ме изгледа проницателно.

— Кога реши?

— Тази нощ — отговорих аз. — Преди малко.

— Предполагам, че е някоя от онези глупави хлапачки, които се мяркат по танцовите ви забави в клуба и сега стои като на тръни и чака да се запознае със стареца? — попита той.