Чарлз Буковски - Жени

— Аха, и моят гъз често ме сърби, но това е от хемороидите. Веднъж ходих да ми ги изрежат. Преди да те оперират, ти вкарват в гъза нещо като змия с фенерче, за да проверят дали нямаш рак. Доста е дълга тази змия. И я пъхат цялата!

Телефонът пак звънна. Отидох да вдигна. Беше Каси.

— Как си?

— Двамата със Сара си правим пуйка.

— Липсваш ми.

— Весела Коледа и на теб. Как върви работата?

— Добре. До втори януари съм в отпуска.

— Честита Нова година, Каси!

— Какво ти става, по дяволите?

— Малко съм замаян. Не съм свикнал да пия бяло вино толкова рано през деня.

— Обади ми се някой път.

— Естествено.

Пак се върнах в кухнята:

— Сега пък беше Каси. По Коледа всички се обаждат. Може да звънне и Дрейър Баба.

— Няма.

— Защо?

— Защото той никога не е говорил на глас. Никога не е говорил и не е докосвал пари.

— Това е готино. Дай да опитам от пълнежа, както е суров.

— Добре.

— Брей, хич не е зле!

После телефонът пак звънна. Така функционираше това нещо. Започне ли да звъни веднъж, не спира. Отидох в спалнята и вдигнах.

— Ало? — казах. — Кой се обажда?

— Кучи син! Не ме ли позна?

— Всъщност не.

Беше някаква пияна жена.

— Познай де.

— Чакай. Сетих се! Айрис!

— Да, Айрис. И съм бременна!

— Знаеш ли кой е бащата?

— Какво значение има?

— Май си права. Как е във Ванкувър?

— Добре. Чао.

— Чао.

Пак се върнах в кухнята.

— Този път беше канадската кючекчийка — съобщих на Сара.

— Как е тя?

— Изпълнена с коледна радост.

Сара сложи пуйката във фурната и двамата отидохме в дневната. Поговорихме си малко за глупости. После пак звънна телефонът.

— Ало? — отговорих аз.

— Ти ли си Хенри Чинаски? — попита млад мъжки глас.

— Да.

— Хенри Чинаски, писателят?

— Аха.

— Честно?

— Аха.

— Ей, ние сме едни момчета от Бел Еър и адски се кефим на нещата ти, човече! Толкова ти се кефим, че ще те възнаградим, човече!

— Така ли?

— Да, ще ти дойдем на гости с малко бира!

— Заврете си бирата в гъза.

— Какво?

— Казах да си заврете бирата в гъза! — повторих.

Затворих телефона и се върнах при Сара.

— Кой беше? — попита тя.

— Току-що загубих трима-четирима читатели от Бел Еър. Но си струваше.

Когато пуйката се опече, аз я извадих от фурната, сложих я на един поднос, махнах пишещата машина и всичките си листа от масата в кухнята и преместих пуйката на нея. Започнах да я режа, докато Сара сипваше зеленчуците. Седнахме да вечеряме. Напълних си чинията, а Сара напълни своята. Храната изглеждаше добре.

— Надявам се онази с циците да не дойде пак — каза внезапно Сара.

Изглеждаше много притеснена от тази мисъл.

— Ако дойде, ще й дам парчето.

— Какво?

— Парчето — повторих и посочих към пуйката. — Нейното парче от пуйката. Може да гледаш, ако искаш.

Сара изпищя и скочи на крака. Цялата трепереше. После избяга в спалнята. Погледнах към чинията си. Не ми се ядеше. Пак бях натиснал някакво погрешно копче. Отидох и седнах в дневната с чашата си. Почаках петнайсет минути и прибрах пуйката и зеленчуците в хладилника.

На следващия ден Сара се прибра у тях, а към три следобед аз си направих сандвич със студена пуйка. Към пет на вратата ми започна да се тропа неистово. Отворих. Бяха Тами и Арлийн. И двете бяха надрусани с амфетамини. Влязоха вкъщи и започнаха да подскачат, като говореха едновременно.

— Имаш ли нещо за пиене?

— Мамка му, Ханк, нямаш ли нищо за пиене?

— Как изкара шибаната Коледа?

— Да, човече, как изкара шибаната Коледа?!

— В хладилника има бира и вино — казах аз.

Двете отидоха с танцова стъпка в кухнята и отвориха хладилника.

— Виж, има и пуйка!

— Гладни сме, Ханк! Може ли малко пуйка?

— Естествено.

Тами излезе от кухнята с едно бутче и го захапа.

— Ей, тази пуйка е ужасна! Има нужда от подправки!

Арлийн също излезе от кухнята, като държеше по едно парче бяло месо във всяка ръка.

— Да, има нужда от подправки. Няма никакъв вкус! Имаш ли подправки?

— В шкафа — отвърнах.

Те се втурнаха обратно в кухнята и се заеха да ръсят пуйката с подправки.

— Да! Така е по-добре!

— Да, така вече има някакъв вкус!

— Това е екологично чиста пуйка, мамка му!

— Да, много е гадна!

— Искам още!

— И аз! Но трябва да й сложим подправки.

Тами се върна при мен и седна. Почти беше свършила с бутчето. След това хвана кокала, захапа го, строши го на две и започна да го дъвче. Смаях се. Тами дъвчеше кокала от бутчето, а навсякъде по килима хвърчаха костици.