Чарлз Буковски: Поща

Пощенска служба на Съединените американски щати

Лос Анджелис, Калифорния

Централна дирекция

1 януари 1970 г.

Меморандум 742

Обръщаме специално внимание на служителите върху „Етичния кодекс на пощенския служител“, изложен в част 742 от „Пощенския наръчник“, и на „Правилник за поведение на пощенския служител“ в част 744 на същия.

С течение на годините пощенските служители са създали прекрасна традиция на предана служба към обществото, ненадмината от друга професионална група. Всеки служител трябва да се гордее с тази традиция на вярна служба. Всеки от нас трябва да се стреми да допринася по достоен начин за постоянния напредък на Пощенската служба в интерес на Нацията.

Всички пощенски служители трябва да работят за обществения интерес с непоклатима почтеност и пълно себеотдаване. Те трябва да се придържат към най-високи морални принципи, да спазват законите на Съединените щати и да следват регулациите и политиката на Управлението на пощите. Ръководителите и служителите са длъжни не само да имат етично поведение, а и бдително да избягват действия, които биха им попречили да изпълняват служебните си задължения. Възложените задачи трябва да се изпълняват съвестно и ефикасно. Пощенската служба има уникалната привилегия да поддържа ежедневен контакт с повечето граждани на страната и в много случаи се явява най-пряката им връзка с федералната власт. Затова всеки пощенски служител има изключителната възможност и отговорност да работи с чест и почтеност, достойни за високите обществени очаквания; което отразява доверието и престижа на Пощенската служба и цялата федерална власт.

От всички служители се изисква да прочетат част 742 на „Пощенски наръчник“, главите „Основни стандарти за етично поведение“, „Лично поведение на служителя“, „Въздържане от политическа дейност“ и т.н.

Всичко започна погрешка.

Наближаваше Коледа и пияницата от горния квартал, който правеше тоя номер всяка година по това време, ме светна, че са готови да наемат всеки; затова отидох и докато се усетя, вече мъкнех кожена чанта на гърба и се шматках по улиците. Каква работа, помислих си. Песен! Даваха ти района между две-три пресечки и ако свършиш бързо, щатният пощальон те пращаше на следващата улица; или можеше да се върнеш в станцията и отговорникът да ти даде друга работа, но в общи линии нямаше зор, просто пускаш коледни картички в кутиите.

Мисля, че беше вторият ми ден като временен коледен раздавач, когато оная едра мадама излезе и ме наобиколи, докато пусках писмата. Казвам „едра“, в смисъл че задникът й беше едър, циците й бяха едри и изобщо беше едра навсякъде, където си трябва. Изглеждаше малко смахната, но аз зяпах тялото й и не ми пукаше.

Разприказва се, ама приказваше, ти казвам. После изплю камъчето. Съпругът й бил офицер на далечен остров и тя била самотна, разбираш ли, и живеела сам-самичка в оная къщичка отзад.

— Коя къщичка? — попитах.

Тя написа адреса на листче.

— Аз също съм самотен. Довечера ще мина да си полафим.

Имах си кучка, ама половината от времето я нямаше, шляеше се някъде, и аз наистина бях самотен. Самотен за тоя едър задник до мен.

— Добре — каза тя, — до довечера.

Беше добра, наистина, добре се ебеше, но като при всички кучки, след третата-четвърта нощ почнах да губя интерес и повече не отидох.

Обаче си рекох: „Леле, единственото занимание на тия пощальони е да разнасят писма и да ебат. Това е най-добрата работа за мен, о, да, да, да!“

Та така се явих на изпит, взех го, отидох на физическия, взех и него, и ето ме — резервен пощенски раздавач. Започна лесно. Пратиха ме в станция „Уест Ейвън“ и всичко беше като около Коледа, само дето не намерих нищо за шибане. Всеки ден очаквах да топна чушката, обаче нищо не ставаше. Но пък шефчето беше душичка и аз се шматках ту по една, ту по друга улица. Нямах дори униформа, само фуражка. Ходех си с нормалните дрехи. Както пиехме с моята кучка Бети, почти нямахме кинти за дрехи.

После ме прехвърлиха в станция „Оукфорд“.

Отговорникът беше дебеловрат тип на име Джонстън. Имаха нужда от помощ и си личеше защо. Джонстън обичаше да носи тъмночервени ризи — това означаваше опасност и кръв. Бяхме седем резервни раздавачи: Том Мото, Ник Пелигрини, Хърман Стратфорд, Роузи Андерсън, Боби Хенсън, Харолд Уайли и аз, Хенри Чинаски. Сутрин се явявахме в 5.00 и аз бях единственият, който идваше пиян. Винаги пиех до късно, та всяка сутрин в пет ние се събирахме, чакахме времето да минава, чакахме някой от щатните да се обади, че е болен. Щатните пощальони отсъстваха по болест, когато валеше, когато се очакваше необичайна жега през деня, или след неработен ден, когато чантата беше два пъти по-тежка.