— Да, госпожа — казваш ти и се изнизваш с член, набъбнал като на бик.
Това обаче не продължи дълго. След около седмица и половина свобода получих следното писмо:
Уважаеми господин Чинаски,
Явете се незабавно в пощенска станция „Оукфорд“. При неявяване очаквайте дисциплинарно наказание или уволнение.
А.Е. Джонстън, отговорник, пощенска станция „Оукфорд“.
Пак на тръстиката.
— Чинаски! Маршрут 539!
Най-трудният в станцията. Кооперации с кутии, на които имената са се изтрили или никога не ги е имало, под слаби електрически крушки в тъмни преддверия. В преддверията и по улиците — дъртофелници, които ти задават един и същи въпрос с един и същи глас, сякаш са един и същи човек:
— Момче, има ли писмо за мен?
Иска ти се да закрещиш:
— Госпожа, откъде, по дяволите, да знам коя сте, кой съм аз, или изобщо кой кой е?
Пот, махмурлук, невъзможен график и Джонстън с неговата червена риза, който знае как се мъчиш, забавлява се от това, но се преструва, че го прави, за да намали разходите. Обаче всички знаехме защо го прави. О, какъв прекрасен човек беше този Джонстън!
Хора. Хора. И кучета.
Нека да ви разкажа за кучетата. Беше един от ония дни с температура 40 градуса и аз се бъхтех потен, замаян, обезумял, махмурлия. Спрях пред малка кооперация с кутия отпред, край тротоара. Отворих я с ключа си. Не чух нищо. Неочаквано нещо се блъсна в чатала ми. Намърда се там. Погледнах — немска овчарка, голяма, с муцуна, завряна току под гъза ми. С едно захапване можеше да ми отнесе топките. Реших, че тези хора няма да получат пощата си днес; може би никога повече нямаше да получат поща. Братче, това псе сериозно работеше с носа: ШМРЪК, ШМРЪК, ШМРЪК!
Прибрах писмата в кожената чанта, после много бавно — ама много, направих половин крачка напред. Муцуната ме последва. Направих половин крачка с другия крак. Муцуната — след мен. Направих бавна, много бавна цяла крачка. После друга. Спрях. Муцуната я нямаше. Стоеше отзад и ме гледаше. Може би досега не беше помирисвала такова чудо и не знаеше как да реагира.
Отдалечих се тихо.
Имаше една друга немска овчарка. Беше горещ летен ден и тя ИЗХВЪРЧА от нечий заден двор и после СКОЧИ във въздуха. Зъбите щракнаха на косъм от гърлото ми.
— ЛЕЛЕ, БОЖЕ! — изревах. — МИЛИ БОЖЕ! УБИЕЦ! УБИЕЦ! ПОМОЩ! УБИВАТ МЕ!
Звярът се обърна и пак скочи. Отбих главата му във въздуха с чантата, писма и списания се разлетяха. Канеше се да скочи пак, но двама типове, собствениците, излязоха и го хванаха. Звярът ме гледаше и ръмжеше, докато събирах писмата и списанията; после трябваше пак да ги подредя на верандата на съседната къща.
— Вие сте луди, бе — казах на двамата. — Това куче е убиец. Разкарайте го, или не го пускайте на улицата!
Бях готов да ги пребия, но кучето ръмжеше и се дърпаше към мен. Добрах се до верандата на съседите и, застанал на четири крака, подредих писмата.
Както обикновено, не можах да обядвам, но пак закъснях с 40 минути за станцията.
Павето погледна часовника си.
— Идваш с 40 минути закъснение.
— Ти пък изобщо не идваш — казах му.
— Ще напиша докладна.
— Пиши.
Той вече беше сложил съответния формуляр на машината и почна да го попълва. Докато сортирах писмата и обработвах върнатите, дойде и хвърли листа пред мен. Беше ми писнало да чета забележките му, а от разходката ми до централата знаех, че е безполезно да протестирам. Без да погледна листа, го хвърлих в кошчето.
Всеки маршрут имаше различни капани и ги знаеха само щатните пощальони. Всеки ден ти се случваше нова гадост и трябваше винаги да си готов за изнасилване, убийство, кучета или някаква друга малоумщина. Щатните не издаваха малките си тайни. Това беше единственото им преимущество — освен че знаеха наизуст районите си. Беше голяма тръпка за новак, особено ако пиеш цяла вечер, лягаш си в 2.00, ставаш в 4.30, след като си ебал и пял цяла нощ, и накрая да ти се размине безнаказано — почти.
Един ден разнасях писмата и за момента всичко вървеше добре, въпреки че маршрутът беше нов, и си помислих: Божичко, може би за първи път от две години ще успея да се наобядвам.
Имах зверски махмурлук, но въпреки това нещата бяха тип-топ, докато не стигнах до няколко писма, адресирани до някаква църква. Нямаше номер на улица — само името на храма и на булеварда, откъм фасадата. Качих се, махмурлийската, по стълбите. Не видях пощенска кутия, нито хора вътре. Имаше няколко запалени свещи. Малки купели, в които да си накиснеш пръстите. Пустият амвон ме гледаше, а също статуите — в бледочервено, синьо и жълто; капаците на прозорците бяха затворени — смрадлива душна утрин.
Читать дальше