Чарлз Буковски: Factotum (Момче за всичко)

В Ню Орлиънс пристигнах в пет часа сутринта. Валеше дъжд. Поседях в чакалнята на автогарата известно време, но хората страшно ме потискаха и аз си взех куфара и излязох да се разхождам в дъжда. Не знаех къде дават квартири, къде е бедняшката част.

Шперплатовият ми куфар се разпадаше. На времето е бил черен, но черното покритие се беше обелило и отдолу се показваше жълтия шперплат. Бях замазал жълтите петна с вакса за обувки. Както си вървях в дъжда, ваксата започна да се стича и неволно оставях черни ивици по двата си крака, като прехвърлях куфара от ръка в ръка.

Е, нов град. Може би ще имам късмет.

Дъждът спря и се показа слънцето. Намирах се в черния квартал. Вървях бавно.

— Ей, нещастен бял боклук!

Оставих куфара на земята. Висока мулатка седеше на стъпалата на верандата и си клатеше краката. Определено изглеждаше добре.

— Здрасти, бял боклук нещастен!

Не казах нищо. Просто стоях и я гледах.

— Кво ще кажеш за едно чукане, бял нещастнико?

Тя се изсмя. Бе кръстосала високо бедра и риташе във въздуха. Имаше хубави крака, обувки с високи токове; клатеше крак и се смееше. Взех куфара си и започнах да се приближавам по пътеката. Тогава забелязах пердето на един прозорец отляво леко да помръдва. Видях лицето на, негър. Приличаше на Джърси Джо Уолкът. Върнах се на тротоара. Смехът й ме изпрати надолу по улицата.

Стаята ми се намираше на втория етаж и прозорецът гледаше към един бар. Барът се наричаше „Кафене Мостика“. От моята стая се виждаше през летящите врати на помещението. Имаше няколко сурови лица в този бар, интересни лица. Нощите си прекарвах в стаята, пиех вино и наблюдавах лицата в бара, а парите ми намаляваха. През деня се разхождах дълго и бавно. С часове стоях и гледах гълъбите. Ядях само по веднъж на ден, за да ми стигнат за по-дълго парите. Открих едно мръсно кафене с мръсен съдържател, но там човек получаваше обилна закуска — тиганици, овесени ядки, наденица — почти без пари.

Един ден, както обикновено, излязох на улицата и тръгнах нанякъде. Бях щастлив и спокоен. Слънцето беше точно каквото трябва. Нежно и меко. Във въздуха се носеха мир и покой. Наближих някаква сграда и там на прага на един магазин стоеше мъж. Отминах.

— Ей, приятел!

Спрях и се обърнах.

— Искаш ли работа?

Върнах се. Над рамото му можех да видя голяма тъмна стая. Мъже и жени стояха от двете страни на дълга маса. В ръцете си държаха чукове, с които удряха по някакви предмети пред тях. В сумрака предметите приличаха на миди. Миришеха като миди. Обърнах се, и продължих надолу по улицата.

Спомних си как баща ми се прибираше в къщи всяка вечер и говореше на майка ми за работата си. Приказките за работа започваха щом влезеше, продължаваха през време на вечерята и свършваха в спалнята, където в осем часа баща ми изкрещяваше: „Изгаси лампата“ , за да може да си отпочине и да събере сили за работа. Друга тема за разговор нямаше.

На ъгъла ме спря друг човек.

— Чуй, приятелю… — започна той.

— Какво? — попитах аз.

— Чуй, аз съм ветеран от Първата световна война. Рискувах живота си за тази страна, но никой не ще да ме наеме, никой не ми дава работа. Не ценят миналото ми. Гладен съм, помогни ми…

— Не работя.

— Не работиш?

— Точно така.

Продължих. Пресякох от другата страна на улицата.

— Лъжеш! — изкрещя той. — Работиш. Имаш работа!

Няколко дни по-късно започнах да търся.

Той седеше зад бюрото и имаше слухов апарат, жичката се спускаше покрай лицето му и изчезваше в ризата, където криеше батерията. Кабинетът бе тъмен и удобен. Той беше облечен в износен кафяв костюм, смачкана бяла риза и вратовръзка, разнищена по краищата. Казваше се Хийдърклиф.

Прочетох обявата в местния вестник, а мястото беше близо до стаята ми.

„Търсим амбициозен млад мъж, загрижен за своето бъдеще. Не е нужно да е специалист. Започва се от службата за доставка, с възможности за повишение.“

Чаках отвън заедно с пет-шест млади мъже, които се опитваха да изглеждат амбициозни. Бяхме попълнили формулярите за работа и сега чакахме. Аз бях последен.