Чарлз Буковски - Factotum (Момче за всичко)

— Господин Чинаски, какво ви накара да напуснете железопътния парк?

— Ами, според мен железниците нямат бъдеще.

— Имат добри профсъюзи, медицинско осигуряване, пенсионен отдел.

— На моята възраст пенсионният отдел би могъл да се приеме за излишен.

— Защо дойдохте в Ню Орлиънс?

— В Лос Анджелис имах прекалено много приятели — приятели, които усещах, че пречат на кариерата ми. Исках да отида някъде, където мога да се концентрирам необезпокояван.

— Как можем да сме сигурни, че ще останете при нас известно време?

— Може и да не остана.

— Защо?

— Във вашата реклама пише, че тук има бъдеще за един амбициозен мъж. Ако няма бъдеще, аз ще напусна.

— Защо не сте се обръснали? Да не би да сте изгубили бас?

— Не още.

— Как така не още?

— Ами хванах се на бас с хазяина ми, че ще си намеря работа за един ден, дори и с тази брада.

— Добре. Ще ви уведомим за резултата.

— Нямам телефон.

— Няма проблеми, господин Чинаски.

Тръгнах си и се върнах в стаята си. Минах по мръсния коридор и се изкъпах с гореща вода. Облякох си старите дрехи и излязох да си купя бутилка вино. Върнах се, седнах до прозореца, пиех вино и наблюдавах хората в бара, наблюдавах как хората минават по улицата. Пиех бавно и започнах отново да си мисля да взема пистолет и да го направя бързо, без много да му мисля и приказвам. Въпрос на кураж. Чудех се дали имам кураж. Свърших бутилката, легнах си и заспах. Около четири часа следобед се събудих от чукане по вратата. Пощальончето. Отворих телеграмата:

„Г-Н ЧИНАСКИ. ЯВЕТЕ СЕ НА РАБОТА УТРЕ В 8 ЧАСА. Р.М. ХИЙДЪРКЛИФ КО.“

Фирмата се занимаваше с дистрибуция на едно списание и ние стояхме край масите, където се пакетираха пратките и проверявахме дали количествата съответстват на фактурите. Тогава подписвахме фактурите и пращахме пакетите за разпространение извън града или ги отделяхме настрана за локално разпространение. Работа беше лесна и тъпа, но служителите бяха в непрестанен смут. Притесняваха се за работата си. Бъркотия от млади мъже и жени и изглежда нямаше началник. След няколко часа между две жени се завърза спор. Нещо за списанията. Пакетирахме хумористично издание и нещо на масата се беше объркало. Спорът се разгорещи и жените станаха агресивни.

— Вижте кво — казах аз, — тези книжки не си заслужава да се четат, камо ли да се карате заради тях.

— Добре — каза една от жените, — знаем, че си мислиш, че си прекалено умен за тази работа.

— Прекалено умен?

— Да, отношението ти. Да не мислиш, че не забелязваме?

Тогава за първи път разбрах, че не е достатъчно да си вършиш работата, трябва да я вършиш с желание, дори със страст.

Работих там три-четири дни, тогава дойде петък и ни платиха за всеки час по цент. Дадоха ни жълти пликове със зелени банкноти и монети. Истински пари, никакви чекове.

Наближаваше краят на работния ден, когато шофьорът на камиона се върна малко по-рано. Седна на куп списания и запуши.

— Ей, Хари! — каза той на един от работниците. — Днес получих повишение. Два долара повишение.

След работа си купих бутилка вино, качих се в стаята, пийнах малко и тогава слязох и се обадих в компанията.

— Господин Хийдърклиф?

— Да?

— Обажда се Чинаски.

— Искам увеличение на надницата с два долара.

— Какво?

— Точно така. Шофьорът на камиона е получил повишение.

— Но той работи за нас от две години.

— Имам нужда от повишение.

— Сега ви даваме седемнадесет долара на седмица, а вие искате деветнадесет?

— Точно така. Става ли или не?

— Просто не можем да си го позволим.

— Тогава напускам — затворих слушалката.

В понеделник бях махмурлия. Обръснах си брадата и се явих по една обява. Седях срещу редактора, човек по риза с дълбоки сенки под очите. Изглеждаше, като че ли не е спал от седмица. Вътре бе хладно и тъмно. Стаята, където се набираше един от двата градски вестника, по-малкия. Мъже седяха зад бюра под нощни лампи и работеха.

— Дванадесет долара на седмица — каза той.

— Добре — казах аз. — Приемам.

Работех с един дребен, дебел човек с неприятно шкембе. Имаше старомоден джобен часовник на златна верижка, носеше жилетка и зелена козирка, беше с дебели устни, лицето му изглеждаше месесто и мрачно. Чертите на лицето му не изразяваха нито интерес, нито характер. Като че ли бе сгънато няколко пъти и след това изгладено, подобно на парче картон. Носеше сплескани обувки, дъвчеше тютюн и плюеше сока в един плювалник в краката си.