Чарлз Буковски - Factotum (Момче за всичко)

— Господин Белгър — каза той за мъжа, който се нуждаеше от сън, — работи здравата, за да изправи този вестник на крака. Способен човек. Бяхме пред фалит преди той да дойде.

Погледна ме.

— Обикновено наемат колежанин за тази работа. Тоя е жаба, помислих си, това е.

— Искам да кажа — каза той, — че тази работа обикновено се дава на студент. Може да си учи книжките, докато чака да го повикат. Ти студент ли си?

— Не.

— Тази работа обикновено я дават на студент.

Влязох в работната си стая и седнах. Стаята бе пълна с метални чекмеджета в редици, а в чекмеджетата имаше цинкови клишета, използвани за реклами. Много от клишетата продължаваха да се използват. Също така имаше и различни надписи — имена на клиенти и линотипи. Дебелакът крещеше „Чинаски“ и аз отивах да видя коя реклама или коя щампа иска. Често ме пращаха до конкурентния вестник да заема някоя от техните щампи. Те заемаха наши. Разходката бе приятна и открих едно място в задната уличка, където имаше бира по пет цента. Дебелакът не ме викаше често и аз започнах да вися на мястото с бирата. На дебелия започнах да му липсвам. В началото само ме гледаше лошо. После един ден ме попита:

— Къде беше?

— Навън да пия една бира.

— Това е работа за студент.

— Аз не съм студент.

— Ще трябва да се разделя с теб. Имам нужда от някой, който винаги да е тук на линия.

Дебелакът ме заведе при Белгър, който както винаги изглеждаше уморен.

— Това е работа за студент, господин Белгър. Страхувам се, че този човек е неподходящ. Трябва да намерим студент.

— Добре — каза Белгър. Дебелият се разкара.

— Колко ви дължим? — попита Белгър.

— Пет дни.

— ОК, занесете това на касата.

— Вижте Белгър, този стар гъз е отвратителен.

Белгър въздъхна.

— Господи Боже, да не мислите, че не знам?

Тръгнах към касата.

Все още бяхме в Луизиана. Дългият път с влак през Тексас беше пред нас. Раздадоха ни консерви с храна, но без отварачки. Натрупах консервите си на пода и се опънах на дървената седалка. Другите се бяха събрали в предната част на вагона, седяха, говореха и се смееха. Затворих очи.

След десетина минути усетих как между пукнатините на седалката се вдига прах. Много стара прах, прах от ковчег, вонеше на смърт, на нещо, което е мъртво от дълго време. Влезе в ноздрите ми, посипа се по веждите, опита се да влезе в устата ми. Тогава чух тежко дишане. През цепнатините видях как един мъж коленичил зад седалката духа прах в лицето ми. Седнах. Мъжът, препъвайки се, се измъкна иззад седалката и побягна към предната част. Избърсах си лицето и го загледах. Трудно ми беше да повярвам.

— Ако дойде тук, искам да ми помагате — чух го да казва. — Обещахте да ми помагате…

Цялата банда погледна към мен. Аз отново се опънах на седалката. Чувах ги какво си говорят.

— К’во му има на тоя?

— Той за к’ъв се мисли?

— С никой не говори.

— Само си седи там сам.

— Като стигнем, ще се погрижим за копелето.

— Мислиш, че можеш да се справиш с него, а Пол? Тоя ми прилича на луд.

— Ако не аз, някой друг ще му натрие фасона.

Малко по-късно отидох до предната част на вагона, за да пия вода. Докато приближавах, спряха да говорят. Мълчаливо ме гледаха как пия вода от канчето. Когато се обърнах и се върнах на мястото си, отново започнаха да говорят.

Влакът спираше често, през нощта и през деня. На всяко спирка, където наблизо имаше малко зеленина и градче, по един-двама скачаха от влака.

— Ей, кво по дяволите стана с Колинс и Мартинес?

Шефът вадеше списъка и задраскваше имената им. Приближи се до мен.

— Кой си ти?

— Чинаски.

— Оставаш ли?

— Трябва ми работата.

— Добре — той се отдалечи.

В Ел Пасо шефът дойде и ни каза, че ще се прекачваме на друг влак. Дадоха ни купони, с които можехме да преспим в близкия хотел и купон за храна за кварталното кафене. Освен това ни обясниха как, кога и къде да се качим на влака на следващата сутрин.

Изчаках пред кафенето докато хората ядяха. Те излязоха, като говореха и си чистеха зъбите и аз влязох.

— Ще му спукаме гъза на това копеле!

— Адски го мразя това мръсно лайно.

Поръчах си бифтек с лук и фасул. Нямаше масло за хляба, но кафето беше хубаво. Като излязох, бяха изчезнали. Един бездомник вървеше по тротоара към мен. Дадох му купона за хотела.

Тази нощ спах в парка. Бях много уморен и не обърнах внимание на твърдата пейка. Заспах.

Малко по-късно се събудих от нещо като рев. Никога не бях знаел, че алигаторите реват. Или по-точно това бяха много звуци: рев, възбудено вдишване, съскане. Чух и прищракването на челюсти. Пиян моряк бе влязъл в центъра на езерото и беше хванал един от алигаторите за опашката. Животното се извиваше и опитваше да достигне моряка, но му беше трудно. Челюстите бяха ужасяващи, но бавни и неточни. Друг моряк заедно с младо момиче стояха на брега и се смееха. После морякът целуна момичето и си тръгнаха заедно, като оставиха другия да се бие с алигатора…