Чарлз Буковски - Поща

О, Боже, помислих си.

И излязох.

Заобиколих църквата отстрани и видях стълбище надолу. Влязох през отворената врата. И познай! Един ред кенефи. И душове. Но беше тъмно. Лампите бяха изгасени. Как, по дяволите, очакваха някой да намери пощенска кутия в тъмното? Тогава видях електрически ключ. Щракнах го и лампите в църквата светнаха, вътре и вън. Влязох в следващото помещение. И там на една маса — свещенически одежди. И бутилка вино.

Бога ми, рекох си, кой друг освен мен ще попадне на такава сцена?

Дръпнах един гълток от виното, оставих писмата върху расото и се върнах при баните и кенефите. Изгасих лампите и седнах в мрака да се изсера и да изпафкам един фас. Мислех да си взема и душ, но си представих заглавията във вестниците: ПОЩАЛЬОН ХВАНАТ ДА ПИЕ БОЖИЯТА КРЪВ И ДА СЕ КЪПЕ ЧИСТО ГОЛ В КАТОЛИЧЕСКИ ХРАМ.

Пак не ми остана време за обяд и Джонстън написа докладна, че съм закъснял 23 минути.

По-късно научих, че писмата за църквата трябвало да бъдат доставени в къщата на свещеника, разположена в съседство. Е, сега поне знам къде мога да се изсера и подмия, ако го закъсам.

Започнаха дъждовете. Повечето ми харчове бяха за пиячка, затова обувките ми бяха продупчени, а шлиферът — прокъсан и овехтял. При всеки по-силен дъжд прогизвах, ама казвам ти, прогизвах — чак до гащите и чорапите. Щатните си пускаха болнични, пускаха си болнични от всички станции в града, затова в „Оукфорд“ постоянно имахме работа — имаше работа във всички станции. Дори резервните се пишеха болни. Аз не си пуснах болничен, защото бях твърде уморен, за да мисля разумно. Тази конкретна сутрин отидох в станция „Уентли“. Вилнееше една от ония петдневни бури, когато дъждът се излива като из маркуч и целият град изнемогва, всичко изнемогва, канализацията не поема достатъчно бързо водата, водата прелива през бордюра и на места наквасва моравите и влиза в къщите.

Изпратиха ме в станция „Уентли“.

— Казаха, че им трябва способен човек — извика Павето след мен, докато излизах под леещия се дъжд.

Вратата се затвори. Ако таратайката запали — а тя запали, — щях да отида в Уентли. Всъщност нямаше значение — ако не запали, те изритваха с автобуса. Краката ми вече бяха мокри.

Отговорникът в „Уентли“ ме прати на сортировъчния шкаф. Беше тъпкан с писма и аз почнах да тъпча още с помощта на един друг резервен. Дотогава не бях виждал такъв шкаф! Това беше някаква лоша шега! Събрахме дванайсет вързопа. Този шкаф сигурно съдържаше пощата на половината град. А още не знаех, че районът е само баири. Който го беше измислил, сигурно е бил психопат.

Вдигнахме пощата и я изнесохме и точно да тръгвам, шефчето излезе и вика:

— Не мога да ти отпусна помощ за този тур.

— Няма проблем.

Нямало проблем, дръжки. Със закъснение научих, че с Джонстън са дупе и гащи.

Маршрутът започваше от станцията. Първият от дванайсетте подрайона. Излязох в пороя и с мъка тръгнах надолу. Това беше най-бедният квартал на града — малки къщи и дворчета, кутии, пълни с паяци, кутии, висящи от пирон, а в къщите — дъртофелници, които свиват цигари, дъвчат тютюн, подсвиркват на канарчетата си и зяпат глупака, дето се щура под дъжда, тоест теб.

Когато гащите ти се намокрят, почват да се свличат, свличат се надолу, надолу, върху бузките ти отзад, превръщат се в мокра лента, придържана само от чатала на панталона ти. Дъждът размазваше мастилото на някои от писмата; не можеш да задържиш цигара запалена. Постоянно трябва да бъркаш в чантата за списания. Още първият подрайон ме умори. Обувките ми се налепиха с кал и натежаха като ботуши. От време на време се подхлъзвах и едва се задържах да не падна.

Една врата се отвори и някаква бабка ме застреля с въпроса, който чувах по сто пъти на ден:

— Къде е редовният пощальон?

— Госпожа, МОЛЯ ВИ, откъде да знам аз? Откъде, по дяволите, да знам? Аз съм тук, значи той е някъде другаде!

— Калпазанин с калпазанин!

— Калпазанин?

— Да.

Изсмях се и пъхнах едно дебело, наквасено писмо в ръката й. Продължих с останалите. Може би нагоре щеше да е по-добре, помислих си.

Друга бабишкера се направи на любезна:

— Влезте да пиете един чай и да се изсушите.

— Госпожа, не осъзнавате ли, че нямаме време дори да си дигнем гащите?

— Да си дигнете гащите ли?

— ДА, ДА СИ ДИГНЕМ ГАЩИТЕ! — изкрещях и пак се гмурнах във водопада навън.

Приключих с първия участък. Отне около час. Оставаха единайсет, значи още единайсет часа. Невъзможно, помислих си. Сигурно за начало бяха поставили най-трудния.